Сандра Браун - Лъки

Работата винаги е била нейното спасение. Другите хора прибягваха към алкохола, наркотиците, спорта, секса, за да забравят проблемите си и за да направят живота си по-поносим. На нея, обаче, с изключение на предишната вечер, нищо не й помагаше така, както работата. А и освен това, имаше краен срок, с който трябваше да се съобразява.

Веднага щом мониторът на компютъра й светна, тя погледна записките си и започна да пише. Пръстите й полетяха по клавиатурата. Писа почти през цялата нощ, трескава и забързана, сякаш самият дявол бе по петите й… и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече.

Сюзън Йънг слизаше бавно по стълбите, стиснала здраво устни. Изглеждаше наранена и обидена. По вида й Лъки разбра, че е плакала през по-голямата част от деня, или поне е искала той да остане с такова впечатление. Очите й бяха влажни и зачервени. Върхът на носа й бе леко разранен от кърпичките. Пребледнялото й лице беше без грим.

— Мама ме посъветва да не разговарям с теб — каза му тя вместо поздрав и се закова на третото стъпало.

Съзрял възможността да се отърве от тази нежелана среща, Лъки я погледна миролюбиво, изпълнен със загриженост и внимание.

— Да отложим този разговор за някой друг път тогава.

— Не, няма — гласът й бе хаплив и язвителен. — Имаме да си поговорим за доста неща, господин Тайлър.

По дяволите, помисли си той.

Тя се спусна по оставащите й три стъпала, мина покрай него и влезе във всекидневната. Вътре силно миришеше на лак за мебели. Следобедното слънце грееше през прозореца и чертаеше причудливи фигури по светлосиния килим. Денят беше чудесен. На Лъки му се искаше да излезе навън и да се порадва на хубавото време. Искаше му се да отиде някъде — където и да е — само и само да се спаси от ужасната всекидневна на семейство Йънг и от укоряващия, обиден поглед на Сюзън.

— Е? — Тя властно се обърна към него в момента, в който той затвори двойните врати след себе си.

— Какво бих могъл да ти кажа? Направих нещо ужасно глупаво и ме хванаха.

Държанието му бе на засрамен и разкаял се грешник. Доста отдавна бе разбрал, че има само един начин да омилостиви обидената и пренебрегната жена. Трябваше просто да поеме цялата вина върху себе си и честно да си признае всичко — в рамките на разумното, разбира се. Понякога обаче възникваха ситуации, в които истината беше просто немислима, защото тя би му струвала мъжествеността или пък живота. Не мислеше, че гневът на Сюзън бе взел такива застрашителни размери… все още.

Погледна я разкаяно и произнесе:

— Можеш ли да ми простиш, че провалих снощната вечер, Сюзън?

— Разбира се, че мога да ти простя за това, макар че беше много непочтено от твоя страна.

— Да, съзнавам го. Освен това, дължа извинение и на родителите ти.

— Забавихме вечерята с час и половина, за да те изчакаме. Вечеряхме чак в девет.

Трябва да е било по времето, когато Доуви духаше върху раната, за да облекчи болка та му, охлаждаше плътта и разпалваше страстта му със сладкия си дъх. По дяволите, беше толкова приятно да усеща дъха й върху голата си кожа.

— Нямам никакво извинение за това, което направих. — Смирените думи на извинение започнаха да засядат в гърлото му. Ако не беше заради положението на баща й в банката, щеше да й даде да се разбере на тази глезена пикла! Щеше да й каже, че не й дължи никакви обяснения за това с кого спи и никога повече нямаше да се сети за нея.

Изгаряше от желание час по-скоро да започне издирването на Доуви и ако правеше мили очи пред Сюзън, то бе само заради бизнеса. Разбираше, че трябва отново да спечели благоразположението й и без Чейс да му го напомня. И въпреки това горчиво се разкайваше за решението си отпреди няколко месеца да покани Сюзън на среща. Искаше му се да й се разкрещи, да й напомни, че никога не й е обещавал каквото и да било, че не е поемал никакви ангажименти към нея и че изобщо не й влиза в работата дали той спи с една или с цяла дузина други жени. И само мисълта за заема, който скоро трябваше да бъде изплатен, го принуди да потуши надигащия се у него гняв. Като се надяваше, че тя няма да забележи надеждата, която се долавяше в гласа му, той каза:

— За теб ще е може би по-добре, ако се откажеш да се виждаш с мен за в бъдеще.

Тя остана за миг загледана в пода, а след това вдигна към него блестящите си от сълзи очи.

— Аз съм много по-великодушна, отколкото си мислиш.

По дяволите! Жените обичаха прощават. Това им осигуряваше огромна власт и превъзходство над нещастника, заслужил великодушието им. Те сякаш черпеха сили от чувството за вина на бедния мухльо и подобно на лешояди преживяваха, като се угощаваха с остатъците от достойнството му.