Сандра Браун - Чейс

Чейс изчака сигнала и каза:

— Марси, аз съм. Там ли си? — Почака няколко секунди, но надеждите му останаха напразни. Тя не вдигна телефона.

— Сейдж е на върха на щастието! — възкликна Лори, след като привърши разговора с дъщеря си. — Веднага тръгва от Остин.

— Това означава, че едва ли ще пристигне преди полунощ. — Пат погледна ръчния си часовник.

— Зная. Опитах се да я убедя да изчака до сутринта, но тя настоя да тръгне веднага.

Едва в този момент Чейс осъзна колко е късно в действителност. Толкова много неща се бяха случили, откакто Девън се бе обадила на Лъки в офиса, че той изобщо не бе усетил колко бързо бе минало времето.

— Кой разглежда къщи по това време?

— Моля? — Лори го погледна.

— Нищо. Връщай се. Не бива да пропуснеш появяването на внучката си. Аз ще се опитам още веднъж да се свържа с Марси.

Лори се отправи към залата за новородените бебета. Пат поизостана след нея.

— Чейс, нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо. Поне аз така мисля. — След това твърдо поклати глава. — Не. Сигурен съм, че всичко е наред.

— Уведоми ме, ако има нещо.

— Разбира се. Ей, Пат. — Пат се бе отдалечил на няколко крачки, когато Чейс извика името му. Шерифът бързо се обърна.

— Целувката беше страхотна.

По-възрастният мъж отвори уста, сякаш се опитваше да каже, че не разбира за какво става дума. После бавно сведе глава.

— Дяволски си прав.

Двамата се усмихнаха един на друг, а после Пат тръгна надолу по коридора, за да се присъедини към Лори.

Чейс отново набра номера в дома им. Никакъв отговор. Обади се в офиса. Пак телефонният секретар. Взе телефонния указател и потърси домашния номер на Есме.

— О, здрасти! Още ли не си се свързал с Марси?

— Не. Ти говори ли с нея, преди да си тръгнеш от офиса?

— Не. Но й оставих съобщение на телефонния секретар и бележка на бюрото, в случай че стане нещо със записа. Няма начин да не види бележката, или пък да не чуе съобщението. Момиче ли е или момче?

— Какво? О, момиче — разсеяно й отговори той. Къде, по дяволите, беше Марси? На пазар? Или все още показваше онази къща? — Есме, тя по кое време излезе?

— Малко преди шест. Само няколко минути преди да се обадиш. Току-що беше излязла, когато ти позвъни първия път.

— Хмм. И с кого излезе? Купувачи или продавачи? Познаваше ли ги отпреди?

— Излезе сама. Имаше среща с господин и госпожа Харисън в една къща, към която те проявяват интерес.

— Ония досадници? Семейство Харисън?

— Точно те. Да ти кажа честно, мисля, че само си губи времето с тях, но тя твърди, че човек никога не знае кога клиентите най-после ще вземат решение и ще предприемат нещо.

Чейс едва успя да прикрие раздразнението си и ядно прокара пръсти през косата си.

— Само един Господ знае колко време ще се бави с тези смотаняци. Доколкото разбрах, тази вечер смятаха да разгледат само една къща. Съвсем отскоро се продава. Намира се на улица Сасафрас.

— Е, благодаря ти, Есме! Дочуване.

— Сигурна съм, че скоро ще се появи отнякъде.

Той затвори. Остана за момент загледан в телефона, като се чудеше какво да прави. Марси обикновено винаги минаваше през офиса, преди да се прибере у дома. Сигурен бе, че няма как да не получи съобщението му. Междувременно продължи да звъни вкъщи през интервали от няколко минути. Марси никога нямаше да си прости, че е пропуснала раждането.

Отново набра домашния си номер. След като не получи отговор, той нетърпеливо затвори, взе монетата и се обърна към коридора. В този момент компютърната разпечатка, която Пат му беше дал, падна на пода. Чейс се наведе и я взе.

Докато вървеше към залата с бебетата, за да се присъедини към Пат и Лори, които чакаха пред големия прозорец, за да видят дъщерята на Лъки, той разсеяно преглеждаше списъка.

Списъкът бе изваден на обикновен точков принтер и думите бяха почти нечетливи под яркото луминесцентно осветление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Бе достигнал почти до средата, когато изведнъж се закова на място.

Хвана листа с две ръце и го приближи към очите си, за да е сигурен, че правилно е прочел името. След това смачка хартията в ръцете си и изрева. Дивият рев сякаш се изтръгна от дълбините на душата му:

— Не!

Лори и Пат се извърнаха да го погледнат. Лицата им изразяваха недоверие и изумление. Един лекар, забързан нанякъде, замръзна на мястото си, дочул отчаяния вик. Всички хора, които се движеха по коридора, се извърнаха към тях, доловили мъката и обхваналата го агония.