Сандра Браун - Чейс

— Е, добре, защо пък да не ти кажа. Вероятно рано или късно сам ще го разбереш. Случайно. Също както стана с мен.

— Какво да разбера?

Чейс му разказа за обаждането на бояджията.

— В началото всичко ми изглеждаше безсмислено, но изведнъж проумях, че той говори не за настоящата, а за бившата госпожа Тайлър. Той говореше за Таня. Къщата, в която живеем сега, е тази, която Таня беше харесала навремето, тази, която трябваше да отида да видя в деня, в който тя умря, тази, която впоследствие те накарах да купиш. Марси ти е казала, че е намерила купувач за нея. Всъщност, тя е била този купувач.

Чейс стана от стола си и този път Лъки не направи опит да го спре. Беше изцяло погълнат от тази поразителна новина. Той тихо изруга.

— Изобщо не знаех за това.

— Нито пък аз.

— Тя ми каза, че сама ще се справи с прехвърлянето и с всички останали формалности. Изобщо не би ми минало през ума, че…

— Шокиран си, нали? Можеш да си представиш как се почувствах аз, когато го разбрах.

— Не мога да повярвам, че те е обичала толкова много. През цялото това време…

Чейс сграбчи Лъки за рамената и го обърна към себе си.

— Какво каза? За какво говориш? Каква любов? Тя ме измами! Изигра ми най-гадния, най-подлия номер…

— Човече, ти да не си малоумен! — Лъки скочи на крака и силно се разкрещя. — Толкова си глупав, че не мога да повярвам, че си ми брат. Сигурно са те сменили с истинския ми брат още в родилния дом.

— Не можеш ли да говориш по-ясно? — изръмжа Чейс.

Лъки грубо го блъсна с палец в гърдите.

— Толкова си ядосан на Марси, че не виждаш причините, които са я подтикнали да постъпи така.

След това проницателно се вгледа в сивите очи на Чейс, които бяха по-мрачни и от облаците, които се носеха по обгърнатото в мрак небе.

— А може и да можеш. И вероятно точно това те тормози толкова. Притесненията ти не са свързани само с къщата. Ти просто не можеш да приемеш, че са те обичали толкова много. И то два пъти.

Постави ръцете си върху рамената на Чейс.

— Кое е най-лошото нещо, което може да ти се случи, Чейс? Най-лошото възможно нещо?

Последвалата тишина бе нарушена от острото иззвъняване на телефона. Чейс, благодарен на тая възможност да прекъснат разговора, грабна слушалката и изръмжа едно ало.

— Чейс, Лъки там ли е?

Лъки видя как изражението на брат му се промени, докато му подаваше слушалката.

— Девън е. Изглежда притеснена. — Лъки стисна слушалката.

— Девън? Да не би…

— Да. Водата ми току-що изтече. Обадих се на лекаря. Той каза веднага да тръгна за болницата. Болките ми вече са доста силни.

— Боже! — Той потърка лицето си с ръка. Намираше се на цели пет мили от къщи. — Добре, добре. Всичко ще бъде наред. Ще се видим в болницата. Побързай. Но кажи на мама да кара внимателно. Навън вали и пътищата…

— Тя не е тук…

— Какво!

— Тя излезе.

— Излезе? Къде? Кога?

— Преди малко. Мисля, че отиде да занесе храна на някакъв болен приятел. Тръгна с буркан домашна супа и орехов пай. Или може би беше ябълков. Не знам.

— Девън, кого го е грижа за тоя глупав пай! — изрева той. — Седни веднага. Не, легни. Точно така, легни си. Спокойно! Веднага идвам.

— Аз съм спокойна. И съм напълно в състояние да отида сама до болницата.

Всяко едно кръвоносно съдче сякаш експлодира в главата на Лъки.

— Не започвай пак с тия феминистки глупости, Девън!

— Престани да ми крещиш! Тръгвам веднага, щом си обръсна краката.

— Да си обръснеш краката! Ако само се опиташ да се качиш в колата, ще те убия. Говоря сериозно, Девън. Тръгвам веднага. След пет минути съм при теб. И легни, за Бога!..

Той затвори телефона, преди тя да успее да му отговори и се втурна към вратата. Чейс хукна след него. Веднага бе оценил ситуацията, макар че бе чул само едната половина от разговора.

— Можем да се обадим за линейка. Ще отидат да я вземат.

— Аз ще стигна по-бързо.

— Точно от това се страхувам.

Чейс скочи в Мустанга, докато Лъки се наместваше зад волана. Двамата бързо се понесоха в дъжда.

— Пусни ме, Пат, или с противен случай ще си помисля, че си дошъл да ме арестуваш.

Стиснал здраво лакътя на Лори Тайлър, шериф Пат Буш почти я влачеше по тротоара към паркираната до бордюра патрулна кола. Беше пуснал всички светлини и въртящата се лампа хвърляше многоцветни отблясъци в сгъстяващия се полумрак.

— Може би трябва да го направя.

От устата му стърчеше неизменната кибритена клечка, а устните му бяха мрачно стиснати. Той отвори вратата на колата и буквално натъпка Лори вътре, после бързо заобиколи и се плъзна зад волана. Превключи на скорост и се отлепи от бордюра с бясна скорост, а гумите му пронизително изсвириха.