Сандра Браун - Чейс

Избра мебелите и я обзаведе така, че да се хареса на Чейс. Беше планирала абсолютно всичко, с изключение, разбира се, на родеото във форт Уърт. За нея присъствието й в онзи критичен за него момент бе просто едно щастливо съвпадение, тя гледаше на случилото се като на дар Божи, като на свят небесен знак.

Съдбата най-сетне се бе оказала благосклонна към намеренията й. Боговете бяха одобрили плана й. Най-накрая щеше да бъде възнаградена за дългите години несподелена любов. Беше получила разрешение да действа. Бяха й позволили да се опита да го възмезди за злополуката, отнела живота на съпругата му.

Чейс, обаче, гледаше на всичко това по съвършено различен начин.

Сега, докато той стоеше и се взираше в лицето й в очакване на някакво задоволително обяснение, тя си помисли, че би могла да му при знае простичката истина, че бе направила всичко от любов към него, да му каже, че винаги го е обичала и че ще продължи да го обича. По веднага разбра, че ще й бъде много трудно, ако не и невъзможно да признае силната си и безусловна любов към човек, който в този момент явно отново бе обхванат от силен гняв към нея.

— Предполагам, че съм се опитвала да компенсирам по някакъв начин другите ти загуби, Чейс — отговори му тя с несигурен и треперлив глас. — Исках да ти върна поне една част от това, от което бе лишен. Сега обаче разбирам, че не съм постъпила особено умно.

Той сякаш малко се поотпусна. Наведе глава и разтърка врата си.

— Не мисля, че си искала да ми причиниш болка, нито пък, че си постъпила така, подтиквана от злоба или лоши чувства към мен.

— Благодаря ти за това. — Тя си играеше с подгъва на чаршафа, неспособна да го погледне, без да разкрие цялата любов, която изпитваше към него. Последното нещо, което искаше на този свят, бе да стане обект на съчувствието и състраданието му. Събрала целия си кураж, тя попита: — И какво ще правим оттук нататък?

— Проклет да съм, ако зная, Марси. Единственото нещо, в което съм сигурен в този момент, е, че и двамата сме много разстроени и изморени, за да говорим за това. — Той се приближи до вратата и я отвори. — Ще бъда в другата стая, ако имаш нужда от мен.

Имам нужда от теб, проплака сърцето й.

— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма да ми пречиш.

Той погледна празната възглавница до нейната, но отрицателно поклати глава.

— Струва ми се, че най-напред трябва докрай да изясним случилото се, нали?

— Да, вероятно — отговори тя, като отчаяно се опитваше да прикрие разочарованието си. — Лека нощ.

Той излезе, а Марси се обърна на една страна и се сви на кълбо. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите и по възглавницата й. Той никога повече нямаше да й повярва. Смяташе, че го е измамила и ако искаше да бъде напълно честна пред себе си, трябваше да си признае, че това беше самата истина.

Но нали бе направила всичко само защото го обичаше толкова много!

Чейс не бе повярвал на твърденията на Пат, че тези злополучни телефонни обаждания са измислени от нея самата, за да получи повече внимание, отказал бе да приеме, че това е последният, отчаян опит на старата мома да задържи съпруга си при себе си. Но тя не бе сигурна дали би могла да вини Чейс, ако той все пак хранеше някакви съмнения.

Позвъняванията бяха истински. Заплахите — съвсем реални. Марси бе убедена в това. Веднага щом онзи тип се обади отново и Чейс чуе гласа му, той ще разбере, че тя е казвала истината, че този път не се е опитвала да го измами и заблуди.

— Ало?

— Здравей, Марси.

Най-сетне! Беше той! Сърцето започна да блъска в гърдите й.

— Трябва да спреш да ми се обаждаш. — Тя се опита да прикрие обхваналата я възбуда. Най-накрая той й се бе обадил. Чейс вече щеше да й повярва.

— Няма да спра да ти се обаждам, докато не получа това, което искам. А ти знаеш какво е то. — Тя цялата настръхна, докато слушаше гадния му, стържеш, глас. — Искам те под себе си. Влажна и тръпнеща от страст.

— Ти си отвратителен.

— Зърната ти втвърдиха ли се? Докосни ги вместо мен, Марси! Ммм, Марси, така е добре. Така е много добре. — Той изстена.

— Трябва да те хванат и да те заключат някъде. Ти си болен. Ти си заплаха за обществото.

Той се разсмя. Смехът му беше високомерен и нагъл.

— Зная, че шерифът подслушва телефона ти, но аз мога да се справя и с това.

Дали блъфираше? Откъде би могъл да знае за подслушвателното устройство? Не, нямаше как да е научил. Това беше просто едно негово предположение.

— Зная точно колко дълго да разговарям така, че да не могат да проследят разговора.