Сандра Браун - Чейс

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ти вярват, нали, Марси? Нито шерифът, нито съпругът ти. Те мислят, че си измисляш, че аз съм просто плод на въображението ти.

— Не. — Устата й пресъхна. Стисна слушалката толкова силно, че пръстите й побеляха от напрежението. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше слюнка. — Чейс ми вярва.

Отново прозвуча противният му смях.

— Ще дойда при теб, Марси. Скоро.

— Остави ме на мира! Предупреждавам те…

— Ще ме харесаш, Марси! По-добър съм от съпруга ти. — Той се изхили. — А той дори не ти вярва. И няма да е наблизо да те спаси, когато те простра чисто гола под себе си.

— Престани — проплака тя.

— Довиждане, Марси. Скоро ще се видим.

— Не — извика тя, обхваната от силна паника. — Почакай! Не затваряй! Не още!

Гласът му бе твърде монотонен и безличен. Той си играеше с нея. Марси знаеше, че не бива да плаче. Беше достатъчно интелигентна, за да разбере, че той иска точно това, но просто не можеше да спре сълзите и накъсаните си ридания.

— Съпругът ми ще те убие, когато те хванат.

Той се изсмя злобно и неприятно.

— Той не те обича.

— Обича ме. Ще ме заобича.

— Никога, Марси! Ти го измами — присмя й се той. — Довиждане. До скоро. Скоро, Марси. Марси. Марси… Марси…

Гласът се промени. Изведнъж й се стори, че чува гласа на Чейс. Отвори очи и рязко се изправи. Чейс беше там. Седеше на ръба на леглото, нежно галеше раменете й и тихичко повтаряше името й, опитвайки се да я измъкне от мрежата на кошмара й.

Тя дрезгаво изплака и се хвърли на гърдите му, макар че цялото й същество се бунтуваше срещу обхваналата я слабост. Винаги бе презирала жените, които постоянно търсят закрилата на мъжете и често прибягват към сълзите, за да привлекат вниманието им. Но когато силните и топли ръце на Чейс я обгърнаха, тя напълно забрави обхваналия я гняв и презрението, което изпитваше към собствената си слабост. Притисна се към него и зарови лице в косъмчетата на гърдите му.

— Имаше кошмари — прошепна той. — Плачеше толкова силно, че те чух чак в другата стая. Но сега си будна и аз съм при теб. Всичко е наред.

— Прегърни ме, Чейс. Моля те!

Той легна до нея, прегърна я силно и придърпа завивките над тях. Погали я по гърба, хвана главата й с ръка и я притисна под брадичката си.

— Той беше на телефона.

— Шшт. Не е. Никой не се е обаждал.

— Но аз искам да се обади. — Тя викаше като обезумяла. — Минаха две седмици, откакто бяхме при шерифа. Искам да го чуеш. Искам сам да се убедиш, че не лъжа. Тогава ще ми повярваш.

— Аз ти вярвам.

— Той сякаш чете мислите ми, Чейс. Сякаш знае, че искам да се обади. И нарочно не го прави.

— Шшт. Сега само се отпусни. Заспивай отново.

— Когато той се обади, ти ще разбереш, че казвам истината. — Хленчеше като дете, но не можеше да спре. Толкова отчаяно искаше да си възвърне доверието му. — Когато се обади, ще ми повярваш, Чейс.

— Вярвам ти.

— Той трябва да се обади.

Но измина още една седмица без никой да позвъни.

Лъки влезе в офиса като изтръскваше калта от ботушите си. После огледа подметките им, реши, че са сравнително чисти и вдигна поглед. С изненада видя брат си, който се бе излегнал в стола зад бюрото и вирнал крака върху него, гледаше някъде в пространството.

— Мислех, че вече си си тръгнал.

Чейс се поизправи и свали краката си на пода.

— Не, още не съм.

— Навън все още вали като из ведро.

— Хмм.

Лъки си помисли, че Чейс отново се бе затворил в себе си. За известно време бе започнал да се държи като нормално човешко същество. Но през последните няколко седмици отново бе станал мрачен, неразговорлив и сърдит.

— Оня човек от Хюстън се обади пак, докато ти беше на обяд — каза му Лъки. — Харлан Бойд. Получи ли съобщението?

— Да?

— Обади ли му се?

— Не.

Лъки бе готов да го попита защо, по дяволите, не го е направил, но бе сигурен, че по този начин непременно ще предизвика една никому ненужна кавга. А може би пък нямаше да се окаже напълно ненужна. Може би щеше да поразведри обстановката. Знаеше, обаче, че проблемът на брат му не бе свързан с него. Нито дори с „Тайлър Дрилинг“.

— Доколкото разбирам, оня тип все още не се е обадил на Марси. — Чейс веднага обърна глава и го погледна. Изражението му бе мрачно и подозрително. Лъки безпомощно сви рамене. — Пат е разказал всичко на мама.

— Браво на него! — Чейс скочи от стола си. — По дяволите! Сега сигурно всички си мислите, че тя е напълно откачена.

— Напротив. Изпитахме истинско облекчение, като разбрахме за какво всъщност става дума. Бяхме започнали да подозираме, че е болна, или нещо подобно. Чудехме се какво толкова ужасно може да се е случило, че не смеете дори да ни го кажете.