Сандра Браун - Чейс

— Не зная защо си ми толкова сърдит, Пат! Та аз не съм ясновидка. — Лори се опита да каже нещо в своя защита. — Откъде можех да зная, че Девън ще започне да ражда точно днес? Датата й е чак след четири седмици.

— Никой не знаеше къде си отишла. Трябва винаги да знаем как да те намерим, Лори. Заради собствената ти безопасност. Ако някой ненормален те беше отвлякъл, изобщо нямаше да знаем къде да те търсим. Та аз обиколих целия град, опитвайки се да те намеря.

Пат си беше в кабинета, когато Чейс му позвъни от къщата им.

— Лъки тъкмо пренася Девън към колата — бе му казал той. — Тръгваме за болницата, но не знаем къде е мама.

— Аз ще я намеря.

— Благодаря, Пат. Надявах се, че ще кажеш точно това. Бих я потърсил и сам, но Лъки направо е откачил. Едва стигнахме живи от офиса дотук. Не мога да му позволя да шофира отново.

— Предполагам, че не дава и дума да се издума за линейка?

— Позна.

— Добре. — Пат въздъхна. — Веднага щом открия Лори, ще я доведа в болницата.

Почти цял час бе обикалял улиците на града и се бе оглеждал за колата на Лори — огледа паркинга пред магазина, пред пункта за химическо чистене, мина край всяко местенце, което тя обикновено посещаваше. През цялото това време не бе спирал да звъни по телефона от колата си. Четвъртото му позвъняване най-сетне му донесе някаква информация.

— Май спомена, че смята да занесе малко храна на някакъв болен приятел — каза му една от приятелките й, с които Лори играеше бридж. — Сутринта разговарях с нея по телефона за сбирките ни през следващата седмица и тя подхвърли, че пече пай.

— Болен приятел? Знаеш ли кой точно?

— Този мъж, с когото се среща. Мисля, че се казва господин Соуър.

Пат извади сдъвканата клечка от устата си и я пусна на мокрия под на колата си.

— Как е господин Соуър?

— Много по-добре — сковано му отвърна Лори.

— Сигурен съм в това.

— Ще му предам, че си питал за него.

— Не си прави труда.

— Бедният човечец…

— Какво му е?

— Настинал е.

— Хмм.

Тя обърна глава и го изгледа. Едната й вежда бе повдигната нагоре по твърде изразителен и красноречив начин.

— И какво точно трябва да означава това?

— Кое?

— Този звук.

— Нищо не означава.

— Е, да, но на мен не ми харесва. Прозвуча ми твърде насмешливо и подигравателно.

— Този тип е мухльо — сърдито заяви Пат. — Не мога да разбера защо си решила да се пишеш болногледачка на този хилав, кльощав, недоразвит идиот.

— Миналата година, когато ти беше болен от грип, аз дойдох и ти донесох супа така, както направих и с него днес. Означава ли това, че ти също си идиот?

Пат се наведе над волана и здраво го стисна с двете си ръце.

— Онова беше различно.

— И как така?

— Ами, първо, Сейдж беше с теб, когато дойде да ме посетиш. — Той сърдито я изгледа. — За Бога, Лори, не си ли помисли какво ще започнат да си шушукат из града, когато разберат, че си ходила сама при Соуър? Посред бял ден! Докато той е на легло! Исусе! Само един Господ знае какво ще си помислят, че сте правили.

— А ти какво мислиш, че сме правили? — Тя наклони глава на една страна, леко присви очи и настойчиво го изгледа.

Той я погледна по същия начин.

— Да си кажа честно, просто не зная какво да мисля. Той е истински мухльо, но ти очевидно си много увлечена по него. Макар че изобщо не мога да си обясня защо, по дяволите!

— Увлечена е твърде старомодна дума.

Пат беше изцяло погълнат от собствените си мисли и изобщо не забеляза насмешката й.

— Вече редовно го каниш на неделните обеди. Миналата седмица дойдох да те посетя една вечер, но ти беше излязла с него. Предишния уикенд прекара цялата събота с него в Кантон на някакъв си битпазар. Във вторник вечер беше на вечеря със спагети в църквата. — Поканих те да дойдеш с мен на тази вечеря.

— Бях на работа.

— Аз нямам вина за това. Нито пък Джес.

Пат закова колата пред входа на болницата, слезе и бързо се приближи към нея, за да й помогне да излезе. Хвана я за ръката и я поведе под дъжда към служебния вход.

Притеснявам се единствено за репутацията ти, Лори. Не искам доброто ти име да бъде окаляно, това е всичко.

— Съмнявам се, че Джес и аз сме обект на някакви клюки.

— О, така ли? Всички вече знаят, че се срещаш с него.

— Какво лошо има в това?

— Какво лошо има в това? — повтори Пат и внезапно се закова на мястото си в празния болничен коридор. Хвана лицето й и я обърна към себе си. — Какво лошо има в това? Добре, ще ти кажа. — Вдигна ръката си с изпънат напред палец и го насочи към лицето й. Отвори уста, но не произнесе нито звук.