Сандра Браун - Чейс

— Оттук, моля.

Къщата беше от типа, който Марси истински ненавиждаше — с дълги, тъмни коридори и малки, мрачни стаи. Но тъй като още преди много години съвсем разумно бе преценила, че вкусовете на всички хора са различни, а улица Сасафрас беше тиха, обградена с дървета и рядко населена, тя съвсем съзнателно бе включила къщата в каталога на агенцията си. Може би семейство Харисън щяха да я предпочетат точно поради тези причини, поради които тя самата никак не я харесваше.

Марси включи лампата в най-голямата спалня. Килимите бяха покрити с предпазни платна, които според Марси бяха далеч по-приятни от тъмните и убити на цвят килими. В средата на стаята имаше ниско дървено скеле, една кофа, в която да се бърка хоросан, чувал гипс, още една кофа с бяла боя за тавана и цяла купчина парцали.

— На тавана имаше петно от течове. Аз вече се погрижих за ремонта на тавана, но както сам виждате, все още не е завършено боядисването вътре.

Той дори не погледна нагоре, за да види докъде са стигнали. Не зададе нито един въпрос. Всъщност, той не проявяваше абсолютно никакъв интерес, което беше доста странно, защото обикновено се проявяваше като голям педант, обръщаше внимание и на най-незначителните дреболии и винаги намираше по някой недостатък на къщите, които разглеждаха.

— Има два вградени гардероба.

Марси продължаваше да си върши работата и отказваше да се поддаде на обхващащото я чувство на неудобство. Вече няколко месеца наред показваше къщи на Ралф Харисън. Досадната му, вечно мърмореща жена винаги го бе придружавала до този момент и се бяха срещали по работа само на дневна светлина. Ралф бе истински мърморко. Тази вечер обаче предпочиташе да не споделя с нея мнението и наблюденията си, макар че Марси предпочиташе оплакванията пред мълчанието му, което вече започваше да й лази по нервите.

— Единият е доста голям. Гладис много ще го хареса, сигурна съм. Другият… — Чу лек шум и бързо се отдръпна от гардероба. Харисън заключваше вратата на спалнята. — Какво, за Бога, правите? — попита Марси.

Той се обърна и я погледна. На лицето му играеше зловеща усмивка. Заговори с нов, и в същото време странно познат глас.

— Заключвам вратата. За да можем най-сетне ти и аз да останем сами.

Тя отстъпи крачка назад и силно се удари в бравата на гардероба. Изобщо не усети болката. Не забелязваше нищо, освен заплашителната усмивка и стържещия глас. Беше не толкова изплашена, колкото шокирана и изумена.

Ралф Харисън беше човекът, който й се обаждаше по телефона.

— Какво беше това? — Лори зададе въпроса към Пат, който намръщен гледаше към изхода, през който току-що бе изчезнал Чейс.

— Проклет да съм, ако зная. — Той се приближи към мястото, на което бе стоял младият мъж, наведе се и взе компютърната разпечатка, която лежеше смачкана на топка на пода. — Трябва да е свързано по някакъв начин с този списък. — Шериф Буш оправи листа, изпъна го и го разгледа. — Сигурно е познал някое от имената. Вероятно става дума за някой, който познава Марси.

— Пат, тръгвай след него — настоя Лори и го побутна по рамото. — Настигни го, преди да е извършил някоя глупост.

— И аз си помислих същото. Ще се оправиш ли сама?

— Разбира се. Върви! Върви! — Пат се затича по коридора към стълбището, макар че бе далеч по-бавен и тромав от Чейс. — Внимавай! Пази се! — загрижено извика Лори след него.

— Бъди спокойна.

Когато стигна до патрулната кола, паркирана пред входа на болницата, Чейс вече беше изчезнал. Но колата на Девън не бе на мястото, на което я бе забелязал при пристигането им с Лори. Беше му ясно, че щом Чейс бе докарал Лъки и Девън до болницата, то ключовете на колата й все още са у него.

Пат излетя от паркинга и се обади по радиостанцията до всички патрулни коли. Нареди им да издирят колата на Девън и се опита да им я опише колкото е възможно по-добре.

— Какъв е регистрационният номер? — попита един от заместниците му, успял да надвика пращенето на радиото.

— Откъде да зная, по дяволите — излая Пат. — Просто намерете колата. Спрете я. Арестувайте шофьора. Бял мъж, с тъмна коса, висок метър и деветдесет и два.

— Въоръжен ли е? — попита друг.

— Не, по дяволите! — След това си спомни за магнума, който самият той беше върнал на Чейс преди около седмица. — Възможно е да е въоръжен. Помисли си за огнения и избухлив нрав на Тайлърови. Когато бяха разярени, особено пък ако имаше замесена и някоя жена, ставаха по-страшни и от огнестрелно оръжие. — Смятайте го за опасен. Вероятно ще окаже съпротива. Опитайте се да не използвате сила. Има няколко счупени ребра.