Сандра Браун - Чейс

Той спусна предпазителя на пистолета и го остави на масата. После взе и фенера от ръката й и го сложи до пистолета.

— Искаш ли да ми кажеш какво става тук? Отдавна ли имаш този пистолет?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Купих го във вторник.

— Знаеш ли как да го използваш?

— Човекът ми показа.

— Кой човек?

— Собственикът на заложната къща.

— Исусе! — измърмори Чейс. — Стреляла ли си някога с това нещо?

Тя отново поклати отрицателно глава.

— Добре. Защото ако беше опитала, може би щеше да останеш без ухо при отката. Но пък от друга страна, едва ли щеше да имаш нужда от това ухо, защото изстрелът със сигурност щеше да те оглуши. И кого искаше да застреляш?

Тя клюмна като колосана фуста във влажен ден. Вцепененото й тяло сякаш се пречупи и тя се смъкна на канапето. После зарови лице в ръцете си.

Изобщо не бе в стила на Марси да изпада в подобни пристъпи на слабост и да се облива в сълзи. Разтревожен, Чейс приседна до нея.

— Марси, какво става тук? Какво се опитваше да направиш с това оръжие?

— Нямаше да го застрелям. Исках само да го сплаша.

— Кого да сплашиш?

— Оня тип, който ми се обажда по телефона. — Тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи, изглеждаха по-големи и по-тъжни отвсякога. — Откакто си заминал, ми се обажда всяка вечер. — Понякога по два-три пъти на нощ.

Чейс мрачно стисна зъби. Лицето му сякаш се вкамени.

— Продължавай.

— Той знаеше, че съм сама в къщата. Непрекъснато повтаряше, че те няма у дома. Знае също и къде живеем. И… и започна да ме плаши, че ще дойде при мен, Чейс — зъбите й започнаха да тракат от преживения страх. — Просто не можех да издържам повече. Извиках един ключар и го накарах да смени патроните на всички врати. Промених кода на алармената сигнализация. Тази вечер чух стъпките ти на верандата, а после ти счупи стъклото и аз…

Той я обгърна с ръце и я придърпа към себе си.

— Няма нищо. Вече всичко ми е ясно. Шшт. Всичко е наред.

— Нищо не е наред. Той все още е тук някъде.

— Не за дълго. Скоро ще прекратим опитите му веднъж завинаги.

— Как?

— Като направим това, което самата ти е трябвало да направиш още преди няколко дни. Ще се срещнем с Пат.

— О, не, моля ти се! Ще се чувствам много глупаво, ако въвлечем и полицията в това.

— Щеше да се чувстваш още по-глупаво, ако ме бе простреляла, без да искаш.

Тя се разтрепери.

— Не мисля, че изобщо щях да се престраша да дръпна спусъка на това нещо. — Тя кимна към пистолета.

— И аз така смятам — мрачно изрече той. — Което означава, че макар и въоръжена, ти си напълно беззащитна, когато си сама в къщата. — Чейс взе пистолета и го затъпка в колата на панталона си. — Хайде да вървим.

— Сега? Веднага?

Той се опита да я изправи на краката й, но тя се дръпна назад.

— Точно така. Вече ми писна от тоя мръсник. Отново включиха алармената система. Не можеха да сменят счупеното стъкло, така че просто го оставиха.

— Къде е колата ти? — попита я той, когато излязоха на алеята пред къщата.

— Започнах да паркирам отзад.

Чейс й помогна да се качи в кабината на пикапа, а след това се намести зад волана. Беше шофирал цели четири часа от Хюстън и с нетърпение бе очаквал да се прибере у дома и да си почине. Напоследък май нищо не ставаше според очакванията и желанията му.

— Говорих с Лъки — тихичко му каза Марси след като потеглиха. — Той ми каза, че отиването ти в Хюстън е било във връзка с договора.

— Да, бяха се спрели на три сондажни компании, които бяха предложили офертите си. Искаха да разговарят лично с всеки един от нас. И след като пет нощи спах на хотел и се храних в разни скапани заведения, те взеха, че възложиха работата на една компания от Виктория.

Нито четиричасовото шофиране, нито двестате мили, които бе изминал, бяха успели да притъпят разочарованието и болката от това съкрушително решение. Беше изгубил почти два месеца, скъсал бе много нерви, положил бе изключителни усилия, за да получат този договор и в крайна сметка нямаше нищо насреща, освен безбожната сметка с разходите му за изминалата седмица.

Но още по-лошото бе, че нямаше никакви други планове и бъдещи перспективи. Благодарение на заема, който бяха получили от Марси, финансовото им състояние беше стабилно и той нямаше защо да се тревожи в това отношение, но гордостта му и чувството му за професионална чест и достойнство бяха силно наранени.

— Съжалявам, Чейс. Зная, че много разчиташе на тази работа.