Сандра Браун - Чейс

Влезе в къщата и я извика, макар че колата й не се виждаше на алеята и той бе предположил, че още не се е прибрала. Чейс изключи алармената система, прегледа пощата и взе вестниците. Извади си една бира от хладилника и се огледа за някаква бележка. Тя обикновено му оставяше бележки, в които го информираше къде е отишла и кога очаква да се прибере. Тази вечер обаче нямаше никаква бележка.

Тъкмо беше тръгнал за горния етаж, за да се преоблече, когато телефонът иззвъня. Бързо се върна в антрето и вдигна слушалката.

— Ало?

— Кой се обажда?

— А вие кого търсите?

Досадникът, който безпокоеше Марси, не се бе обаждал вече няколко седмици. Само преди няколко дни тя се бе сетила за това.

— Нали ти казах! — Гласът й беше звънлив и безгрижен. — Отказал се е от мен и си е набелязал някоя друга жертва. Някоя, която си няма секси съпруг, който да плаши всички неканени ухажори и натрапници.

Чейс се запита дали пък не се обаждаше точно той. Дали не се бе объркал от мъжкия глас, отговорил на позвъняването му.

— Търся госпожа Тайлър — каза човекът отсреща.

— На телефона е господин Тайлър. Мога ли да ви помогна?

— Ами, не съм сигурен. Преди разговарях с госпожа Тайлър.

— За какво?

— За боядисването.

— Боядисване!

— Аз съм бояджия. Тя ми се обади и ме помоли да изчисля колко ще струва вътрешното пребоядисване на къщата ви.

Чейс си отдъхна. Това очевидно не бе натрапникът на Марси.

— Съжалявам, но не е споменавала нищо подобно пред мен.

— Ами, то беше доста отдавна. Преди няколко години всъщност. Бях забравил за това, но днес имах път към вас. Минах по Уудбайн Лейн и си спомних разговора с нея. Тя не ме потърси повече, но аз запомних името й, защото ми бе казала, че вие сте собствениците на „Тайлър Дрилинг“. Проверих и указателя и намерих телефонния ви номер. Предполагам, че тя е намерила някой друг, който да боядиса къщата, но ако пак имате нужда…

— Един момент, господин…

— Джаксън.

— Господин Джаксън, вие казахте, че сте разговаряли с жена ми преди няколко години, нали?

— Точно така. Беше по времето, когато подпалиха склада ви.

— И тя говори с вас за тази къща?

— Да, тя каза, че това е единствената къща на Уудбайн Лейн. Спомена, че още не сте я купили, но възнамерявате да го направите. Искаше да знае колко ще струва боядисването на детската стая. — Помълча няколко секунди и попита. — Господин Тайлър? Там ли сте още?

— Нямаме нужда от никакво пребоядисване.

Чейс бавно затвори телефона. За известно време остана неподвижен, загледан в пространството пред себе си. След това се обърна на пета и се вгледа в голямата всекидневна и в примамливия изглед към гората, обагрена в зелените цветове на настъпващата пролет. Опита се да разгледа стаята през очите на първата си жена, очи мъртви и угаснали завинаги.

Входната врата се отвори зад него и той се обърна почти очаквайки да види духа на Таня. Вместо нея съзря Марси, която прибираше развяната си от вятъра коса.

— Здравей — задъхано каза тя. — Смятах, че ще се прибера преди теб, но виждам, че не съм успяла. Отбих се да купя малко китайска храна за вечеря. Надявам се, че нямаш нищо против. Днес имах много клиенти и всички искаха да разгледат по няколко къщи. — И тя весело се разсмя.

Остави пакета с храната на масичката до телефона, съблече сакото на костюма си и нетърпеливо събу обувките си с високи токове.

— Пазарът на къщи винаги се оживява през пролетта. Мисля, че някои хора предпочитат да сменят жилището си, само и само да се спасят от пролетното почистване. Както и да е.

Щастливият й брътвеж внезапно секна, когато тя осъзна, че той стои като вдървен край масата и не произнася нито дума. Гледаше я така, сякаш не я бе виждал никога преди, сякаш тя бе някакво странно и непознато същество и той изпитва силни подозрения към нея.

— Чейс? — Когато не отговори на повикването й, тя леко го докосна по ръката. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Той посегна със свободната си ръка и отблъсна нейната настрана. Очите му бяха сериозни и неумолими.

— Чейс, какво има? — извика тя, а гласът й затрепери от страх.

— От колко време живееш в тази къща, Марси?

— От… от колко време?

— Да, откога?

— Ами, аз… не си спомням точно. — Тя грабна пакета с храната и се запъти към кухнята.

— Това са глупости. — Той издърпа пакета от ръцете й и отново го хвърли на масата. Стисна я здраво за раменете, забил пръсти в тялото й.

— Ти помниш всичко, Марси. Имаш феноменална памет. Ти беше единствената ученичка на госпожица Ходжис, която можеше да изреди столиците на всички щати и имената на всички президенти по ред. — Гладът му ставаше все по-силен и по-напрегнат. Леко я разтърси.