Сандра Браун - Чейс

— Това ли са клиентите, за които ми бе споменала?

— Големи сладури, нали? Изобщо не вярвам, че ще успеят да се споразумеят. Разглеждането на къщи е нещо като хоби за тях. За нещастие, обаче, за мен това е свързано с много нерви и с прахосване на ценно време.

— Хмм. Това е за теб.

Той измъкна иззад гърба си букет розови лалета. Напълно смутена и объркана от жеста му, Марси ги взе. Всъщност, тя направо ги грабна. Чейс изглежда изгаряше от желание час по-скоро да се отърве от букета и ако Марси не бе показала изключителен рефлекс, той сигурно щеше да падне на земята.

— Нямам рожден ден.

— Не е необходим някакъв специален повод — той само сви рамене. — Сутринта влязох в магазина, за да купя някои неща за офиса. Видях цветята в една малка кофичка до касата. Помислих си, че може да ти харесат.

Тя объркана го изгледа.

— Аз… аз наистина ги харесвам. Благодаря ти!

— Няма защо. — Очите му бавно огледаха стаята. — Хубав кабинет. Изискан. Съвсем различен от нашия в „Тайлър Дрилинг“.

— Е, двете компании са съвсем различни.

— Точно така.

— Отговориха ли вече на офертата ви?

— Не.

— О! Аз си помислих, че цветята може би са част от празненството.

— Не.

— О!

Той се изкашля. Тя се опита да прибере един паднал кичур от касата си, а той изсумтя. За да разсее неудобството, тя започна да оправя целофана, в който бяха завити лалетата.

— Да не би да си дошъл да обсъждаме достойнствата и недостатъците на офисите ни? — попита тя след проточилото се твърде дълго мълчание.

— Не. — За пръв път откакто бе дошъл, той я погледна в очите. Сутринта бе излязъл от къщи много преди тя да се събуди. — Трябва да поговорим, Марси.

Остра болка прониза сърцето й и тя осъзна, че изпитва непреодолим страх. Чейс изглеждаше твърде сериозен. Никога преди не бе идвал в офиса й. Рядко й се обаждаше и по телефона, освен ако не бе абсолютно наложително.

Само нещо изключително важно и неотложно бе предизвикало това безпрецедентно посещение. А единственото, което й идваше наум в този момент бе, че той вероятно е решил да се откаже от споразумението, обвързало ги в брак.

— Седни, Чейс.

Тя посочи канапето, на което до преди малко седяха Ралф и Гладис Харисън. Той се отпусна на ръба на изисканото канапе, тапицирано с модерна дамаска на райета, отпусна длани върху коленете си и се загледа в лъскавите бели плочки.

Марси се върна към стола зад бюрото си. Чувстваше, че трябва да се отдалечи от него. Надяваше се разстоянието между тях да смекчи удара, който той се канеше да й нанесе. Остави лалетата върху бюрото си. Поставянето им във ваза едва ли бе най-спешното нещо в този момент.

— За какво искаш да говорим, Чейс?

— За снощи.

— Какво за снощи?

— Снощи не бях особено словоохотлив.

— Не, но и малкото, което каза, беше достатъчно. Думите ти бяха повече от ясни. Доколкото си спомням, ти каза дословно следното: Е, получи два оргазма, така че няма от какво повече да се оплакваш.

— Да — Чейс дълбоко въздъхна. — Точно това бяха думите ми.

Той отново наведе глава. Тъмната му коса се виеше на къдрици около врата му. Искаше й се да ги докосне, да си поиграе с тях, да го подразни заради момчешкия му вид. Но подобен жест бе толкова невъзможен в този момент, колкото един приятелски и непреднамерен разговор предишната вечер.

След като бе произнесъл обидните си думи, той се бе изправил, прибрал бе ризата и пуловера си и се бе качил в стаята си. Малко по-бавно Марси също бе събрала дрехите си и се бе оттеглила в собствената си спалня. Не го бе видяла повече до момента, в който се бе появил в офиса й.

— Марси, не можем повече да продължаваме така. — Повдигна глава и замълча, сякаш очакваше някакъв отговор от нейна страна.

Тя не каза нищо. Лицето й си остана непроницаемо и безизразно. Знаеше, че ако само се опита да проговори, измамното й спокойствие щеше да се пропука.

— Ние сме като два звяра, затворени в клетка. Постоянно се измъчваме един друг, опитваме се да се надхитрим и да се нараним. Това не е добре нито за мен, нито за теб.

— Не се опитвай да ми казваш кое е добро за мен, Чейс.

Той изруга.

— Недей да се заяждаш. Опитвам се да подходя към проблема разумно. Мислех си… надявах се, че бихме могли да поговорим за това, без да се горещим излишно.

Тя скръсти бледите си, студени ръце на бюрото си.

— Какво искаш да направим? Моля те, кажи това, заради което си дошъл.

— Не трябва да обръщаме секса на борба и съревнование помежду си. — Единственият й отговор бе едно едва забележимо кимване. — Брачната ни нощ, първият път, когато се любихме…