Дейвид Балдачи - Лотарията

— Добре. Ще помисля сериозно и съвсем скоро ще ви кажа.

— Защо изведнъж ме обзе тревога, че ще съжалявам, задето избрах теб за това малко приключение? — Някаква спотаена нотка в тона му накара Лу Ан да потръпне. — Ще ти се обадя веднага след тегленето на лотарията, за да ти съобщя останалите подробности. Това е всичко засега. Приятно прекарване в Ню Йорк. Ако се нуждаеш от нещо, кажи на…

— Чарли.

— Да, на Чарли. — Джаксън затвори.

Лу Ан веднага отиде до минибара и си отвори бутилка бира. Лиса започна да издава звуци и Лу Ан я свали на пода. Широко усмихната я наблюдаваше как се движи по пода. До няколко дни момиченцето й щеше да овладее майсторството на пълзенето, дори още сега обхождаше значително пространство от стаята със завидна енергия. Накрая и Лу Ан се присъедини към нея на пода. Майка и дъщеря обикаляха хотелския апартамент близо час, докато Лиса се умори и Лу Ан я сложи в леглото за нощния й сън.

После Лу Ан отиде в банята и пусна ваната да се пълни.

Приближи до огледалото да огледа пострадалата си брадичка. Заздравяваше добре, но вероятно щеше да остане белег. Това никак не я притесняваше; можеше да е и много по-зле. Взе си нова бира от хладилника и отиде с нея в банята. Пъхна се в топлата вода и отпи от студената бира. Ясно й бе, че ще й трябва доста алкохол и гореща успокояваща вода, за да издържи през следващите два дни.

Точно в дванайсет Чарли пристигна с няколко плика от „Блумингдейлс“ и „Бейби Лукс“. В продължение на цял час Лу Ан пробва нови дрехи, цяла трепереща от възбуда.

— Тия дрехи на теб са още по-хубави — с възхищение отбеляза Чарли.

— Благодаря ти. Благодаря за всички тия неща. Улучил си мярката точно.

— Имаш височината и фигурата на манекенка. Тия дрехи ги правят точно за жени като теб. Мислила ли си някога да се захванеш с тая професия?

Лу Ан сви рамене, докато обличаше кремаво сако върху дълга плисирана черна пола.

— Да, понякога, като бях по-млада.

— По-млада? Господи, та ти съвсем доскоро си била момиченце.

— На двайсет години съм, но детето ме кара да се чувствам по-възрастна.

— Сигурно е така.

— Не, аз не ставам за манекенка.

— Защо не?

Тя го погледна и отвърна простичко:

— Не обичам да ме снимат и мразя да се гледам. Чарли поклати глава.

— Ти си много странна. Повечето момичета на твоята възраст и с твоята външност не можеш ги откъсна от огледалото. А на теб ти се налага да ходиш с широкопола шапка и тъмни очила, защото Джаксън поръча да не се набиваш на очи. Може би не е много редно да излизаме, но в седеммилионен град като Ню Йорк не мисля, че ще имаме проблем. — Извади цигара. — Ще ти пречи ли?

Тя се разсмя.

— Шегуваш ли се? Та аз работя в заведение за шофьори на камиони. Там дори не те пускат, ако не носиш пакет цигари и нямаш намерение целия да го изпушиш. Повечето вечери заведението изглежда така, сякаш се е подпалило.

— Край вече на шофьорските кръчми.

— Да, прав си. — Тя постави на главата си широкопола шапка с падаща периферия и застана, сякаш позираше. — Как изглеждам?

— Направо си върхът, уверявам те.

— Още нищо не си видял. Почакай да издокарам малкото си момиченце — с гордост заяви тя. — Ето за това вечно съм си мечтала.

След час Лу Ан постави Лиса, облечена по последната мода на „Бейби Лукс“, в сака и я вдигна. После се обърна към Чарли.

— Готов ли си?

— Още не съвсем. — Той отвори вратата на апартамента и я погледна. — Затвори си очите. Да завършим представлението. — Засмя се при учудения й поглед. — Хайде де, затвори ги.

Тя се подчини. След няколко секунди той се обади:

— Можеш да погледнеш.

Пред нея стоеше нова, много скъпа бебешка количка.

— О, Чарли — промълви тя разчувствана.

— Казах си, че ако още малко мъкнеш това чудо, ръцете ти ще се разтегнат до земята.

Лу Ан го прегърна силно, настани Лиса и тръгнаха.

Шърли Уотсън беше побесняла от яд. Търсейки подходящо отмъщение за унижението, което бе понесла от Лу Ан Тайлър, тя впрегна цялата си изобретателност, доколкото изобщо я притежаваше. Паркира пикапа си на място, където нямаше да бъде забелязан, отдалечено на четири-петстотин метра от караваната, и слезе, въоръжена с метален флакон.

Погледна часовника си и тръгна към караваната, където в момента Лу Ан би трябвало да спи дълбоко след нощна смя—на. Не я интересуваше къде е Дуейн. Ако присъстваше, тъкмо и него щеше да накаже, задето не я защити от оная фурия.

С всяка стъпка гневът на нисичката, трътлеста Шърли се усилваше. Беше съученичка на Лу Ан и също като нея бе напуснала преждевременно училището. Пак също като Лу Ан бе живяла в Рикърсвил през целия си живот. Но за разлика от съученичката си нямаше желание да го напусне, а това правеше стореното й от Лу Ан още по-ужасно. Хората я бяха видели как се промъква у дома си чисто гола. Никога не бе изпитвала такова унижение. Наслушала се бе на повече подигравки, отколкото бе в състояние да понесе. И сега трябваше да живее с този срам до края на живота си. Историята щеше да се разнася и доукрасява и тя щеше да се превърне в посмешището на родния си град. Присмехът нямаше да секне чак докато умреше и я погребяха, а може би дори и тогава не. Лу Ан Тайлър щеше да си плати. Добре де, преспала беше с Дуейн, и какво от това? Всички знаеха, че Дуейн няма намерение да се жени за Лу Ан, както и че самата Лу Ан по-скоро би се гръмнала, отколкото да мине под венчило с тоя мъж. Стоеше при него, защото нямаше къде другаде да иде или й липсваше смелост за промяна. Шърли бе твърдо убедена в това. Всички хвалеха Лу Ан, задето била толкова красива, толкова способна. Шърли се задъхваше от злоба и лицето й пламваше все повече, въпреки студения вятър, бръснещ над пътя. С удоволствие щеше да слуша коментарите за външността на хубавицата, след като се разправеше с нея.