Дейвид Балдачи - Лотарията

— Имах опасения.

— Свързани с мен ли?

— Много съм глупава. След всичко, което направи, не биваше да се съмнявам в теб. Ригс я погледна нежно.

— Защо не? Всеки изпитва съмнения. А след последните десет години ти имат повече основание за това от другите хора. — Той се взря в очите й, забеляза насълзените ъгълчета и каза: — Но сега си тук. Дойде все пак. Значи издържах проверката, а?

Тя само кимна, неспособна да говори.

— Предлагам да потърсим топло местенце, където да ти разкажа какво стана, и да обсъдим тактиката. Как ти звучи?

— Твоя съм. — Тя стисна по-здраво ръката му, сякаш никога нямаше да го пусне. На него така му харесваше.

Зарязаха хондата, която можеше всеки миг да ги изостави, и наеха лимузина. Потеглиха на запад и спряха да обядват в почти безлюден ресторант. Още преди да влязат в него, Ригс я бе осведомил подробно за срещата си в Хувър Билдинг. Минаха покрай бара и седнаха на една маса в ъгъла. Лу Ан разсеяно загледа как барманът се мъчи да оправи картината на телевизора. Даваха някаква сапунена опера. Беше почти излегнат на бара и човъркаше зъбите си със сламка за коктейл, зяпнал в екрана.

Поръчаха си обяд и Ригс извади вестника. Не каза дума, докато тя не прочете репортажа докрай.

— Боже господи!

— Донован трябваше да те послуша.

— Мислиш ли, че Джаксън го е убил? Ригс кимна мрачно.

— Сигурно му е заложил капан. Накарал е Рейнълдс да му се обади и да обещае, че ще изпее всичко. Самият Джаксън отива там и убива и двамата, като натопява Донован.

Лу Ан захлупи лице с длани. Ригс нежно докосна косата й.

— Хей, Лу Ан, ти се опита да го предупредиш. Какво повече можеше да направиш?

— Можех да кажа „не“ на Джаксън преди десет години. Тогава нямаше да се случват такива неща.

— Да, но се обзалагам, че той щеше моментално да ти види сметката.

Лу Ан обърса очи с ръкава си.

— Значи вече си ми уговорил сделка с ФБР и за да я приключим, трябва да им предадем в ръцете Луцифер. — Тя отпи от кафето си. — А как точно ще стане това, би ли ми казал?

Ригс прибра вестника.

— Мислих го много, както сигурно се сещаш. Проблемът е, че планът не може да е нито много прост, нито много сложен. И в двата случая той ще надути капана.

— Мисля, че няма да пожелае нова среща с мен.

— Не, не това имах предвид. Той няма да се появи, но ще изпрати друг да те убие, което е още по-опасно.

— Не разбра ли, че обичам опасностите, Матю? Ако не ми се изпречваха постоянно, не знам какво щях да правя със себе си. Добре, няма да има среща, тогава какво?

— Както вече ти казах, разберем ли кой е той, ще се доберем до него. — Ригс млъкна, докато поднасяха обеда им. Когато сервитьорката се отдалечи, той продължи: — Нищо ли не си спомняш за този човек? Някаква следа, която да ни отведе във вярната посока.

— Той винаги беше маскиран.

— А финансовите документи, които ти изпращаше?

— Те бяха от фирма в Швейцария. Имам някакви в къщата, които май няма как да взема. Дори при сделката, нали? — Въпросително повдигна вежда.

— Не бих те посъветвал да се мяркаш там. Ако попаднеш на ченгетата, те може да забравят за сделката.

— Имам някакви други документи в банката ми в Ню Йорк.

— Пак е много рисковано.

— Мога да пиша на фирмата в Швейцария, но се съмнявам, че те знаят нещо. А и така да е, едва ли ще ни го кажат. Нали разбираш, хората си държат парите в Швейцария заради секретността.

— Добре, добре. Ами друго? Все нещо си спомняш за него — облеклото, говора, походката, миризмата. Някакви специални интереси? А Чарли? Може той да е забелязал нещо по-особено.

Лу Ан се поколеба.

— Да го попитаме — каза тя, бършейки ръка в салфетката. — Но едва ли. Чарли ми каза, че никога не са се срещали лице в лице. Винаги са общували само по телефона. Не виждам начин да се доберем до Джаксън.

— Има начин, Лу Ан. Всъщност отдавна съм стигнал до извода, че той е единственият.

— Какъв начин?

— Имаш ли номер, чрез който се свързваш с него?

— Да. И какво?

— Ще си уговорим среща.

— Но нали току-що каза…

— Срещата ще е с мен, не с теб.

Лу Ан скочи от гняв.

— Дума да не става! За нищо на света няма да те пусна да припариш до него! Виж как те подреди. — Тя посочи ръката му. — Следващия път ще е по-зле. Много по-зле.

— Още тогава щеше да бъде, но добре че ти отклони ръката му. — Той й се усмихна нежно. — Виж какво, ще му се обадя. Ще му кажа, че напускаш страната и всички проблеми тук. Научила си, че Донован е мъртъв, тъй че въпросът с него е приключил. Всеки си тръгва по своя път.