Дейвид Балдачи - Лотарията

Един миг тя стоя като замръзнала, после се строполи на пода. Той я грабна и я положи на кушетката, този път не толкова внимателно.

— Недей така сега. Ще има други мъже, повярвай ми. Можеш да обиколиш света, търсейки баща ни. Донован не беше като него, но съм сигурен, че ти ще намериш такъв. — Не криеше сарказма си.

Но тя не го чуваше. По бузите й се стичаха сълзи. Без да им обръща внимание, Джаксън продължи, сновейки пред нея като учител пред единствената си ученичка.

— Трябва да напуснеш страната, Алиша. Изтрих съобщението ти на телефонния му секретар, тъй че полицията няма следа, по която да тръгне. Но връзката ви е продължила година, сигурно е известна на мнозина. В някакъв момент ченгетата ще цъфнат тук. Ще ти уредя всичко. Доколкото си спомням, винаги си обичала Нова Зеландия. Или може би Австрия, а? Като деца ни водиха там няколко пъти и беше много приятно.

— Млъкни! Млъкни, чудовище!

Той се извърна рязко и я видя права.

— Алиша…

— Никъде няма да ида!

— Искам да съм ясен. Ти знаеш прекалено много, а нямаш никакъв опит в тия неща. Много лесно ще изтръгнат от теб истината.

— Прав си. Възнамерявам да им се обадя веднага и да им разкажа всичко. — Запъти се към телефона, но той й препречи пътя.

— Вразуми се, Алиша!

Тя го заудря с юмруци, изливайки цялата си ярост.

— Аз обичах Томас! Върви по дяволите! — изпищя Алиша насреща му.

— И аз обичах един човек — каза той, — Човек, който трябваше да отвърне на любовта ми и да ме уважава, но той не го направи. ~ Въпреки годините, изпълнени с болка, вина и смут, синът на Джак съхраняваше в себе си отдавна погребани чувства към стареца. Чувства, които не беше изричал, нито обмислял досега. Мощният емоционален водовъртеж го ожесточи. Той я сграбчи за раменете и грубо я тласна на дивана.

— Питър…

— Млък, Алиша! — Седна до нея. — Ти напускаш страната. И никакво обаждане на полицията. Разбираш ли?

— Ти си луд, ти си умопомрачен. О, божичко, не мога да повярвам, че това се случва.

— Точно сега съм абсолютно сигурен, че съм най-здравомислещият член на семейството. —Той се втренчи в очите й и повтори много бавно: — С никого няма да разговаряш, Алиша, разбираш ли?

Тя се взря в зениците му и се потресе до дън душа. За пръв път, откакто разбра всичко, гневът й бе изместен от ужаса. Отдавна не беше виждала брат си. Той по нищо не приличаше на момчето, с което лудуваше на воля и чиято зрялост и интелигентност я възхищаваха. Мъжът насреща й не беше нейният брат.

Тя внезапно смени тактиката и заговори колкото се може по-спокойно.

— Да, Питър, разбирам. Ей сега… ще си събера багажа.

Джаксън бе завладян от такова отчаяние, каквото не го бе спохождало от много години. Той прочете мислите й, страховете, така ясно изписани на тънкия пергамент от нежни черти. Пръстите му стиснаха голямата декоративна възглавница на дивана, която ги разделяше.

— Къде искаш да отидеш, Алиша?

— Все едно, Питър, където кажеш. В Нова Зеландия. Спомена за нея, може там.

— Нова Зеландия е красива страна. Или пък в Австрия, откъдето имаме хубави спомени, нали? — Джаксън стисна още по-здраво възглавницата. — Нали? — повтори той.

— Да. — Тя наведе очи и проследи движенията му, опитвайки се да преглътне, но гърлото й бе съвсем пресъхнало. — Може да попътувам из Австрия и после да отлетя за Нова Зеландия.

— И нито дума на полицията, обещаваш ли? — Той вдигна възглавницата.

Когато Алиша видя приближаването на възглавницата, челюстта й затрепери неудържимо.

— Питър, Питър! Моля те, недей!

Думите му бяха изречени много отчетливо:

— Казвам се Джаксън, Алиша. Питър Крейн вече умря.

С внезапен скок я повали на дивана и затисна лицето й с възглавницата. Тя се съпротивляваше яростно, риташе, дращеше, извиваше тяло, но беше дребничка и толкова безсилна; той почти не усети, че Алиша се бори за живота си. Джаксън бе посветил години на закаляване на тялото си. А тя само бе чакала точното копие на баща им да влезе галантно в нейния свят, през което време мускулите и умът й бяха омекнали.

Свърши се скоро. Бесните движения се укротиха бързо и после съвсем замряха. Бледата й дясна ръка се изхлузи от дивана. Той отмести възглавницата и се насили да я погледне. Поне това бе заслужила. Устата й беше леко отворена, очите й — оцъклени. Той побърза да ги склопи, седна до нея и нежно загали ръката й. Не се опита да сдържи сълзите си. Това нямаше да му помогне. Помъчи се да си спомни кога за последен път е плакал, но не успя. Колко здравословни можеха да бъдат сълзите, след като дори не ги помпеше?