Дейвид Балдачи - Лотарията

— Не казвам, че Лу Ан е заплашила или убила някого. Просто нямам никакво доказателство.

— Тогава какво? — Ролинс се стараеше да не губи търпение.

Алиша погледна встрани.

— Аз… не, не знам. Всъщност не съм сигурна.

Ролинс се изправи и затвори бележника си.

— Е, ако ми потрябват други сведения, ще се обадя. Алиша продължаваше да седи с бледо лице и притворени очи. Ролинс се канеше да излезе, когато тя изрече:

— Лотарията е била фалшифицирана. Той се обърна бавно и отиде при нея.

— Фалшифицирана?

— Обади се преди два дни и ми го каза. Накара ме да обещая никому думичка да не казвам. — От притеснение тя зачопли подгъва на роклята си. — Тази Лу Ан почти признала, че е било така. Томас звучеше… малко уплашен. Сега толкова се тревожа за него. Трябваше да позвъни, а никакъв го няма.

Ролинс пак отпусна едрото си тяло на дивана.

— Какво друго ви каза той?

— Че се е обадил на останалите единайсет спечелили, но само една от тях откликнала. — Устните й потрепнаха. — Робърта Рейнълдс.

— Значи Донован наистина се е срещнал с нея. — Тонът му бе обвинителен.

Алиша обърса една сълза от окото си и безмълвно поклати глава. Накрая заговори.

— Той работеше над този материал от много време, но чак напоследък започна да споделя с мен. Беше уплашен. По гласа му познавах. — Покашля се. — Каза, че се е уговорил с Робърта Рейнълдс за вчера сутринта. Оттогава не съм го чувала, а обеща да се обади веднага след срещата. О, боже, знам, че се е случило нещо ужасно.

— Каза ли ви кой е фалшификаторът?

— Не, но Лу Ан Тайлър го предупредила да се пази от някакъв човек. Искал да убие Томас и бил по следите му. Скоро щял да го намери. Бил много опасен тип. Сигурна съм, че той има нещо общо с убийството на тази жена.

Ролинс се облегна назад, изгледа я тъжно и допи кафето си. Алиша бе забила поглед в масата.

— Помолих го да отиде в полицията и да каже каквото знае.

Ролинс изопна гръб.

— И той отиде ли?

— Не, дявол да го вземе — яростно поклати глава тя. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Умолявах го. Ако някой е нагласил лотарията и всичките тези печалби са… Искам да кажа, че за толкова пари са способни да те убият. Вие сте полицай, кажете права ли съм.

— Познавам такива, които ще ти прережат гръкляна и за петаче — отвърна смразяващо Ролинс и погледна празната си чаша. — Има ли още кафе?

— Какво? — стреснато попита Алиша. — А, да, кафеварката е почти пълна.

Ролинс пак извади бележника си.

— Добре, като се върнете, ще обсъдим някои детайли и после ще повикам подкрепления. Признавам, че сам не мога да се справя. Готова ли сте да дойдете в полицията?

Алиша кимна без ентусиазъм и излезе от стаята. Върна се след броени минути с дървената табла в ръце. Гледаше в чашите, стараейки се да не ги разлее. Когато вдигна поглед, очите й се облещиха от пълното изумление и тя изпусна таблата на пода.

— Питър?

Останките от детектив Ролинс — перука, мустаци, маска и гумени подплънки за плещите — бяха прилежно подредени на тежкото кресло. Джаксън, или по-точно Питър Крейн, по-големият брат на Алиша, стоеше и я гледаше угрижено, подпрял дясната си буза с длан.

Донован с право си бе помислил, че Боби Джоу Рейнълдс прилича на Алиша Крейн. Всъщност по-скоро Питър Крейн, наричан още Джаксън и маскиран като Боби Джоу Рейнълдс, много напомняше на Алиша Крейн. Приликата им бе изумителна.

— Здравей, Алиша.

Тя се вторачи в маскировъчните атрибути.

— Какво правиш? Какво значи всичко това?

— Мисля, че трябва да седнеш. Искаш ли да разчистя?

— Нищо не пипай. — Тя се хвана за дръжката на вратата, за да не падне.

— Не исках да те разстройвам — каза Джаксън с искрено разкаяние. — Просто при срещи с хората… очи в очи… се чувствам по-удобно в чужд образ, — Той се усмихна вяло.

— Не съм очарована. Едва не получих инфаркт.

Той бързо стана, хвана я през кръста и я поведе към дивана. Нежно погали ръката й.

— Съжалявам, Алиша, извини ме.

Тя отново се вторачи в останките от широкоплещестия детектив.

— За какво става дума, Питър? Защо ми задаваше всички тези въпроси?

— Защото трябваше да разбера доколко си осведомена. Необходимо ми е да знам какво ти е казал Донован. Тя бързо отскубна ръката си изпод неговата.

— Томас? Откъде знаеш за Томас? Не съм те виждала и чувала от три години.

— Толкова ли време мина? — каза той уклончиво. — Не се ли нуждаеше от нещо? Трябваше само да се обадиш.

— Чековете ти пристигат като по часовник — каза с лека горчивина тя. — Повече от това не ми е нужно. Щеше да е хубаво да те виждам понякога. Знам, че си зает, но все пак сме брат и сестра.