Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

А бяха направени по памет и навярно за една нощ, откакто се бе измъкнал от болницата. Слънчогледите на Ван Гог бяха поразителни по своята свежест и сила, абсолютно точно беше копието и на Гоя. Само морето на Айвазовски не се получи — чужди бяха за Тони тия меки удари на четката по платното. Но аз нямах вече нужда от повече доказателства за дарбата на Тони.

— Тони — казах меко, — хайде сега ми покажи къде правиш другите си картинки.

Той лукаво се ухили и посочи към някаква дупка вдясно.

— Ттам…

Хвана ръката ми в своята грапава длан и ме поведе. Като голям приятел малкото си другарче…

Тази трета изненада беше най-голяма. Очаквах да видя едно модерно обзаведено гравьорско ателие, най-малко поне като онова на Лорда в София, с преси, валяци, вани, богати гравьорски прибори. А в малката пещера видях само един скован от две дъски тезгях и върху него няколко саморъчно направени резци, като онези, които бях намерил в джобовете на Тони, както и един примитивен уред, съставен от две валячета, свързани с железца, скоби и телове. Пак си спомних думите на председателя на селсъвета: „Все ще измайстори нещо… Лани, когато ремонтирахме вършачката, изчезнаха разни части, колелца, валячета…“ Те също бяха тук, тия колелца и валячета, и те представляваха машина за печатане на долари!

Бях в ателието.

Но колкото техническите съоръжения бяха примитивни, толкова всичко останало беше ултрамодерно: хартията — американска; шишетата с боя — американски; киселината, тушът, плаките — американски… Този, който стоеше зад Тони и прибираше плодовете на неговия невероятен каторжен и гениален труд, очевидно имаше грижата да го снабдява с всичко необходимо за производството. Но докато този неизвестен господар се излежаваше кой знае къде на Златните пясъци, Тони работеше тук, затворен в дупката под тия скали като роб, истински черен роб… Черен роб! Блек бърд! Нали „блек бърд“ означава още и черен роб? Ето това без съмнение е искал да каже бедният Лорд, изписвайки тази дума върху цигарената си кутия. Тони наистина беше блек бърд — черен роб, който се трудеше за други, създавайки им нечувано богатство.

Сега вече имах ключа към енигмата.

Поне тъй си мислех…

Доларите видях накрая — бяха струпани в ъгъла и отначало ги взех за непотребни хартии. Имаше стотици банкноти от по десет и двайсет долара. Цяло състояние. От тях именно Тони бе хвърлил онази вечер над прожекторите. Порових в тях, взех няколко в джоба си, така, просто за спомен, и едва тогава чух тихия глас:

— Обърнеш ли се — стрелям. Горе ръцете!

Този, който каза това, явно си преправяте гласа — един глас нито женски, нито мъжки, нито детски, но с подчертан английски акцент. И с нещо много, много познато.

Изправих се, вдигнах ръце, не се обърнах. Но Тони се обърна и нададе вик на ужас. Чу се глух удар, Тони падна на пода и се замята с пяна на уста.

Гласът тихо изрече:

— Сега ти ще минеш вдясно, така, още по-надясно и никакво обръщане! Гледай камъните!

Внезапно в паметта ми изплува нощта, онази нощ в дома ми в София: един дрезгав глас, нито женски, нито мъжки, с английски акцент, и той ми заповяда да вдигна ръце и да гледам стената… Нима пак Елина?

Човекът зад мен направи няколко крачки към ъгъла. С крайчеца на очите си зърнах един силует да се навежда над купа долари и един насочен към мене пистолет. А Тони не преставаше да се гърчи и да издава мъчителни стенания.

Знаех какво ще направи човекът: ще напълни чантата с пари, след това ще се оттегли към прохода, оттам ще застреля Тони и мен и никой, никой няма да узнае, че в недрата на тази черна каменна светкавица лежат два трупа — на един неизвестен роден художнически гений и на един непризнат (но талантлив!) детектив… Оставаше само едно: да се бия. За себе си и за Тони. До смърт.

Поех дълбоко въздух, напрегнах всичките си мускули, приготвих се за скок с пълното съзнание, че този скок може да бъде краткият ми преход към небитието. И за последен път хвърлих поглед към Тони, към този нов мой приятел, когото обичах не знам защо и комуто беше съдено да загине с мен: той се разтърсваше от спазми, разноцветните му очи, обезумели, се въртяха в орбитите, от гърлото му излизаше тежко хъркане. И тъй, Тони, моето момче, прощавай! Свих юмруци и…

— Здрасти, Георги! — произнесе един глас в тъмнината иззад морените, един също така много познат глас.

Човекът над доларите рязко се изправи, вдигна пистолета и го насочи към мрака, но друг глас, този път на Мирски, кротко прозвуча от насрещния ъгъл: