Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

След миг келнерът беше и при мен. Поръчах каквото ми попадна пред очите, но цените погледнах едва след това. Неспокойно прерових джобовете си: долари имах достатъчно, но левовете ми бяха малко за тукашното равнище. Можех да върна поръчката и си отида, но властният профил на Лорда ме задържаше. Станах, отидох при телефона на входа, завъртях номера:

— Ели?… Какво правиш?

— Чакам като Пенелопа.

— Чувай, Пенелопе, имаш ли пари?

— Кралица съм. Взех си стипендията.

— Отлично. Слагаш я в джоба, цялата, и идваш веднага в „Ропотамо“.

— „Ропотамо“? Да не си получил вече премията? От хонконгците, а?

— Нне… не още…

— Тогава откачаш.

— Не питай повече и идвай. И си сложи вратовръзка, но без къси панталонки.

— Щоо?

Върнах се на мястото си. Лорда бе изпил ракията и вече опитваше една умопомрачителна бяла риба с масло и лимон. Потекоха ми слюнките и без да дочакам Ели, се нахвърлих върху огромния гювеч.

Тя дойде след петнайсет минути. Беше с вратовръзка, една прелестна синя вратовръзка около полуотворената бяла якичка. Седна, огледа се конспиративно наоколо и пъхна в джоба ми няколко банкноти.

— Друг път няма да те храня с ориз и вода — прошепна тя. — Много скъпо ми струваш.

Отново насочих вниманието си към Лорда. Ели нещо бърбореше, но аз я слушах с половин ухо. В главата ми се въртеше натрапчивата мисъл, че този човек отсреща, който вече дояждаше десерта си и се канеше да плаща, някак си прекалено открито демонстрира своето благополучие. На глупак не ми приличаше. Нямаше ли той в такъв случай някакво твърдо алиби, което правеше на пух и прах моята прибързана хипотеза за неговото участие във фалшификацията?

Тази мисъл, пък и уталоженият глад ми възвърнаха способността да разсъждавам по-трезво: не бива да се бърза със задържането на Лорда, трябва да се продължи наблюдението върху него.

— Ама ти дори не си забелязал новата ми вратовръзка — каза Ели. — Къде си се зазяпал така?

Тя проследи погледа ми, забеляза Лорда, който тъкмо даваше бакшиш на келнера. В големите й японски очи проблеснаха искри на неудържимо любопитство. Тя ме щипна за ръката.

— Този ли е? — загадъчно прошепна тя.

— Глупости… Хайде да плащаме.

— Искам кафе.

— После, после…

Отсреща Лорда ставаше.

Тя видя всичко, съучастнически трепна с клепачи: играта й харесваше.

На мене също.

В този момент Лорда се обърна към нас, навярно просто да се поразмърда. Мигновено забих нос в празната чиния, но с крайчеца на окото ся съзрях как погледът му, този сив, надменен поглед, най-напред се плъзна над мен, като че не съществувах, после се спря върху Ели. Това не ме учуди — Ели неизменно привличаше погледите на мъжете. Миг след това обаче очите му отново се върнаха към мен. Усетих как ме опипват, разсичат, проникват в мен и под тях аз се чувствувах като хванат на местопрестъплението хлапак, натъпкал ризата си с крадени ябълки. Исках в този миг да имам вратовръзка…

— Тръгва си — пошушна Ели.

— Ние също — рекох и станах.

Навън Лорда бе вече на стотина крачки пред нас, строен като бор. Притиснах Ели към себе си и крачейки зад дърветата по безлюдния булевард, не го изпусках от очи. Той не се обърна нито веднъж и скоро изчезна в страничния вход на печатницата. След малко отново щеше да дълбае с резеца своите клишета, облечен в дългата синя престилка.

— Влезе в печатницата — съобщи Ели неспокойно.

— Не разбирам за кого говориш.

— И какви очи има, а? Само че не е хонконгец. — Ама какви ги дрънкаш, Смехурче?

— А ако прокопае тунел под печатницата?

— Че защо му е тунел под печатницата?

— За да задигне романите на българските писатели.

Не устоях повече, привлякох я към себе са и я целунах по бъбривата сърцевидна муцунка.

Точно в един часа след полунощ бях на улица „Марица“ 12. В джоба ми се намираше заповедта за обиск в жилището на гражданина Иван Бонев, наречен Лорда.

Не разполагах с много време: бях оставил Лорда в бар „Астория“, където, самотен, пиеше уиски, но скоро можеше да бъде тук. Надявах се, че този път не ме е забелязал — бях по-предпазлив, пък и без Ели.

Късата уличка бе потънала в липи и мрак — дечурлигата отдавна бяха изпотрошили лампите наоколо. През завесите на съседната къща се процеждаше синкава светлина. Хора нямаше. Отнякъде долиташе звучното мъркане на Бийтълсите.

Номер 12 представляваше едноетажна сграда с наклонен швейцарски покрив и градинка отпред с дървена ограда. Бутнах портата, тя се поддаде. Пресякох двора по алея от розови храсти. Пясъкът скрибуцаше под обувките ми. Бийтълсите неуморно изпълваха нощта с гъвкавите си ритми. Прекрачих трите стъпала към входа: на вратата имаше стандартна секретна брава. След двайсет секунди бях вътре.