Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

Дръпнах плътната завеса пред прозорците, светнах с фенерчето. Лъчите се плъзнаха по пода, по мебелите, по стените. Чувствувах се спокоен и дори малко Шерлок Холмс.

Първото нещо, което се хвърли в очите ми, бяха няколко гравюри по стените: небостъргачи — черни, устремени към небето, може би Чикаго, може би Ню Йорк. Имаше в тях някакво сурово величие, което напомняше за техния автор. Бяха хубави.

Уредбата в широката стая също като че отговаряше на вида на собственика: проста, почти спартанска, но скъпо елегантна с плътния едноцветен килим и ултрамодерната „функционална“ мебел. Не тя обаче ме интересуваше. Продължих да търся. Вдясно и вляво се очертаваха две врати. Едната ме отведе в кухнята, обзаведена с цяла батарея американски готварски и перални машини и блестящи от чистота съдове. Втората врата вляво беше затворена и тя ми създаде доста труд: ключалката беше от един доста рядък американски модел.

Зад нея обаче намерих онова, което очаквах: едно малко, но прекрасно обзаведено гравьорско ателие, с всичко, за каквото може да си мечтае един художник-гравьор: лъскави ванички за киселини и вода; комбиниран котлон за газ и електричество; никелирани сандъчета, пълни с изумителни колекции от щихели, резци, шила и други непознати за мен инструменти за гравиране; една малка, изящна преса с автоматично регулиращи се валяци и какво ли не още…

Встрани, акуратно подредени в картонени кутии, лежаха различни по големина медни и цинкови плаки, късове линолеум, гладки дъски с всевъзможни красиви жилки. В малък шкаф бяха и шишетата с киселини, а двете му долни чекмеджета бяха претъпкани с бои — до една американски.

Всичко това, разбира се, беше нещо, но не решаващото. Подобно ателие, макар и по-бедно, можеше да притежава всеки гравьор. За да бъде ателие на фалшификатор, в него трябваше да се намират ако не продукцията, поне още две неща: специалната хартия за банкноти и клишетата за тях. Хартия не намерих никъде, нито листче, въпреки че надникнах във всички възможни ъгли, което, естествено, не доказваше нищо. Клишета също не открих.

Продукцията обаче намерих: една стодоларова банкнота, която по нищо не се отличаваше от ония върху писалището на шефа.

Навита като фунийка, тя беше пъхната в една пирографирана кутия за четки и на пръв поглед човек можеше да я вземе за хартийка за бърсане на писци. Разгледах я под лупата: тя бе истинска или така добре подправена, че по нищо не се отличаваше от истинските. Нямах условия за по-подробен анализ, пък и бързах. Пред мен имаше две възможности: да я взема със себе си за изследване, или да я оставя тук — и двете неизгодни за мен. Вземех ли я, Лорда би забелязал липсата й и би взел мерки за по-нататъшното си поведение. Оставех ли я — Лорда би я премахнал, преди да се върна на официален обиск със свидетели — сегашното претърсване нямаше никаква юридическа стойност.

Тогава именно направих онова нещо, което в никакъв случай не биваше да правя, онова, което сложи началото на верижната реакция от беди. Направих го без зла умисъл, просто от глупост, от лекомислие, от самонадеяност. Можех ли да предположа, че по-нататък събитията ще се сплетат в онзи трагичен възел?

И тъй, взех банкнотата и на нейно място в пирографираната кутия пъхнах една от фалшифицираните, които носех в джоба си. Номерът й бе В 29333. Надявах се, че през нощта Лорда няма да забележи смяната, а на другия ден, когато той щеше да е на работа в печатницата, аз отново щях да дойда тук и щях да върна оригинала… Поне такова беше твърдото ми намерение. И напълно честно.

Доволен от себе си, побързах да фотографирам всичко останало, така както го бях заварил, и се отправих навън.

Ключалката лекичко щракна зад мен.

Дворът беше пуст. Тръгнах. От отсрещната сграда сега вместо звънките гласове на „Бийтълс“ идваха хрипкавите и смущаващи вопли на Армстронг. Розите изпускаха сладникав аромат. Обувките ми скърцаха по пясъка.

Ударът по тила дойде тъй внезапно, че дъхът ми пресекна не толкова от болка, колкото от изненада. Полетях с глава напред към един розов храст, но преди да падна, нечии ръце ме сграбчиха откъм гърба и извиха лактите ми зад кръста, нечии силни ръце, които ме стягаха като стоманено менгеме.

Бях така поразен, че една дълга минута не приложих нито една от познатите ми хватки, за да се освободя. Обратно, държах се като побеснял гамен, когото хлапетата от махалата са „пленили“, за да го напердашат: ритах, ръмжах, разтърсвах тялото си, обръщах се дори да хапя, но ръцете зад мен стягаха все по-неумолимо и вече ребрата ми започнаха да пращят. Глухо завих от болка.