Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга — и с тебе!

Олга (е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто…

Попович.Аз моля…

Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!

Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам… но ти уверена ли си в себе си?

Бистра.Какво означава това питане?

Данаил.Мога да ти кажа какво означава то!… (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него… баща ми?

Бистра.Не.

Данаил.Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?

Бистра.Не.

Данаил.Значи нищо не може да се върне!

Бистра.Всичко може да се поправи.

Данаил.Именно тъй исках и аз… Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на витанова?

Бистра.Какво от това, че съм била в хотела при него?

Данаил.О, знам ли аз!… (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!… Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте…

Попович.Данаиле, никой не съди майка ти!

Витанов.Аз не разбирам…

Бистра.Аз разбирам… няма нужда никой да ме оправдава… (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая…

Данаил (вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!

Попович (бързо). Данаиле!

Бистра (затваря очи, бледа като платно). А-а! Това?! Значи, не утре! А сега… Моя час дойде.

Олга (плаха). Вуйчо, какво…

Витанов (възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!

Бистра (протяга ръце). Недейте! Нека говори… Говорете всички! И когато свършите…

Попович (я хваща за ръката). Бистра!

Бистра (се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо… (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж… (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.

Попович.Бистра, аз вярвам.

Бистра.Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко… Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила… защото допущах, че син ми може да остане сам в света.

Попович.Бистра, аз казах…

Бистра.Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми… Но естествено беше да кажеш и противното… Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях… когато и той самия се обявява против мене и против себе си.

Данаил (съкрушен, иска да й целуне ръката). Майко, прости ми…

Бистра (го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.

Данаил (крещи). Майко, как да разбирам тия думи!

Попович.Бистра, успокой се.

Бистра (на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.

Витанов (трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам…

Бистра.Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо… Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна…

Витанов.Аз мога да кажа…

Олга (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?

Бистра.Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям — но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре… (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!

Общ уплах.

Данаил (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката й) . Майко!

Револвера гръмва.

Попович (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!