Пейо Яворов - Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Попович (застава на прага, спира продължителен поглед върху Данаила и сетне, пристъпва навътре). Ела при мене.

Данаил (стоял до това време с наведена глава, полита към него, готов да се хвърли в прегръдките му ). Татко!

Попович (го спира, като слага ръце на раменете му, и говори с разкъсано сърце). Моя Данаил… Всичките мечти, които не домечтавах, моята душа ги авещаваше тебе… И аз си думах: те няма да умрат!… Когато съм виждал в полето някое старо дърво и в дънера му една издънка, аз съм мислил: дървото няма да умре… Като те гледах тъй млад, тъй упорит, тъй пламенен, аз чувствувах да се завършвам в тебе и да възкръсвам за нов живот! Аз чувствувах своето безсмъртие…

Данаил (му целува ръцете и шепне). Мили татко…

Попович.И изведнъж да те откъснат от мене! Единственият клон на старото стебло! Аз съм тъй ссраснат с тебе… Но то значи да не живея вече, да ме убият! Не, то е по-страшно от всяко убийство… Сега аз разбирам как може да се погуби някому душата… Да те откъснат от мене, не е ли то навеки да ъбият душата ми!

Данаил (шепне). Аз нямам друг баща освен тебе…

Попович (с внезапна сянка от босрост). Друг баща? Друг баща ли? Аз го казах вече десет пъти и пак настоявам: майка ти е луад! Аз ще повикам лекари чак от Виена, още утре, щом се съмне… Тя — отде тя знае чий си ти? Добре, разбирам, в един момент… тя и той са извършили някакъв грях… Питах я сега отвъде… Но какво повече от туй може да ми каже майка ти? Тя нищо не знае, казвам аз!… Ти си мой, всяка твоя частица е моя плът от плътта ми…

Данаил (бясно). Татко, аз мразя оногова човека!

Попович (отскача назад поразен). А-а!… Ти се озъби като някое вълче!… Устата ти се разкривиха и зъбите ти се показаха… Като у него, стария вълк!… Отвърни се, да не те гледам!

Данаил.Татко, какво ти е!

Попович (слухти). От очите ми падна нещо и аз виждам за пръв път!… Ужасния човек е тук и ме гледа!… Не ме гледай, махни се!

Данаил (пристъпва). Татко…

Попович (се хвърля върху него). Какво искаш ти!… Де е моя син!… Убиец…

Данаил (без да се защищава). Татко! Ела в себе си…

Олга (се втурва от съседната стая). Вуйчо !… (С писък.) Лельо, вуйчо уби Данаила!…

Бистра (се появява почти едновременно с Олга и застава между Поповича и Данаила.) Сава, какво правиш!

Попович вече се е отръпнал и се оглежда като пробуден след страшен сън. Той вижда раздърпания Данаил и захапва дясната си ръка со всичка сила.

Данаил през това време се е прислонил върху рамото на Олга.

Бистра, плачеща, отива при него и с безмълвна нежност оправя косата и дрехите му.

Пак салона. Утро.

Попович след безсънна нощ седи с мъченишко изражение на лицето.

Дясната му ръка, която той бе захапал, е превързана.

Олга (стои няколко стъпки настрана от него и промълвя нерешително). Вуйчо.

Попович (се обръща бавно). Олга, ти ли си?

Олга. Аз.

Попович.Толкова рано!… Не си ли спала?

Олга (уклончиво). Часа е близо осем.

Попович.Другите… леля ти, Данаил — те… те станаха ли?

Олга.Че те не са лягали? (През сълзи.) Леля…

Попович.Какво ти е?

Олга.Вуйчо, какво ще стане сега!

Попович.Нищо, Олга, успокой се. И нищо не е било.

Олга.Аз други път не съм подслушвала, но сега подслушах… и погледнах през бравата на вратата… Данаил си нареждаше багажа. Аз похлопах, той ми каза: след половин час, не съм облчен…

Попович (с дълбока въздишка). А той си нареждаше багажа … (Става и прекарва лява ръка по лицето си.) Защо?

Олга.Ще замине.

Попович.Ще замине ли?

Олга.Навярно за Франция.

Попович.Ти знаеш ли причината?

Олга навежда глава.

Тъй, ти знаеш…

Олга.Поне да вземе и мене со себе си… Къде ще върви сам? Той ще се разболее от отчаяние…

Попович (я глади по косите). Толкова ли го обичаш?

Олга.Но той! Нарежда си багажа, ами вика: след половин час!

Попович.Не се плаши. Нека си нареди багажа. Сам ще види… Не е лесно човек да напусне ония, които е обичал… които обича … (Ходи замислен и утвърждава горчиво на себе си.) Да, да…