Пейо Яворов - В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

Христофоров (мрачно). Ст-ст… Хвърли го там. Друго?

Писаря. Един препис от телеграма.

Христофоров. Чети.

Писаря. „До окръжния училищен инспектор…“ Не е отбелязан града.

Христофоров. По-нататък?

Писаря, (чете). „Известно е, представили сте в министерството с ходатайство да бъдат утвърдени петте постановления на селските училищни настоятелства за уволняване седем души мои другари, виновни, че са изпълнили при последните избори своя просветителен и граждански дълг… През това време в селището дето учителствувам аз, върлуваше епидемия, запазен беше всеки вход-изход и противозаконно не се нареди събиране гласовете на трийсет и двама избиратели. Автор на протеста, подписан от последните, съм аз. Нашето настоятелство е опозиционно и няма да държи постановление против мене. Обявявам се дружен с уволнените другари, чакам наказание и ви плюя в лицето! — Звънеков, народен учител.“

Христофоров. Глада има един герой у нас — народния учител. Зачеркни последните думи, „плюя“ и пр., и предай телеграмата в редакцията на вестника. Какво има още?

Писаря. Препис от една резолюция. Тук е писано: „От селската младеж“. Следват много подписи. (Разгръща листа.) От петте села. В полза на уволнените учители. (Чете.) „Събрани в…“

На телефона се звъни.

Христофоров. И това в редакцията. (Едно дете гледа през проэореца и стърже с пръст стъкло-то.) Пропъди онова дете оттам и спусни завесите, много слънце… (В телефона.) Кой е? Да, търсих ви. Що? Материал за вестника? Не. Аз няма нищо да напиша. Тук има някои книжа, получени от провинцията: ще ви ги пратя. Аз? Казах нищо няма да напиша. Нито сега, нито по-късно. Не умора; у мене се яви някакво отвращение. Що? Нищо, когато отвращението е в чув-ството; опасно е, когато то се яви в мисълта. Да, да, такова отвращение е възможно и въпреки чувството дори. Повод ли? Не чух: снощното заседание на централния комитет? Нямах пред вид него. Все пак — и то може да бъде повод… но за нещо по-определено. Аз ви дирих преди малко да попитам за края. Защо напуснах веднага след обясненията си? Много просто: за да не стеснявам никого. О, разбира се: какво би била една партия без дисциплина! Но дисциплината в един случай задължава, а в друг — отдължава. Какво искам да кажа ли? Кажете ми вие по-напред решението на комитета. Слушам… Мотивировката, да. Как? В моите публични речи имало изрази, в които звучало някакво презрение към народа, презрение ли казахте?! И покрай другите си проповеди, явно противоречащи на програмата, сьм нарекъл смешно задължителното упражнение на избирателното право? Отлично формулирано. Но присъдата? Надежда, че няма да се повтори? Позволете, това е най-смешното. Аз ще коригирам тая присъда тъкмо в името на толкова зле защитената дисциплина. Ще я коригирам, като по-върна членската си карта. Не се шегувам. Сбогом. (Той почва да търси между книжата в бюрото си.)

Писаря. Тук има още писма за разни произшествия из околията.

Христофоров. Всичко в редакцията. (Изважда един револвер и го оглежда.) Тук ли съм го за-хвърлил, като се върнах от изборите! Цял в прах… Моля, поизтрий го там с нещо. (Дава револвера.) Де ще бъде тая карта! Не си ли видял членската ми карта?

Писаря. Помня, че момчето от клуба идва миналата седмица да лепи марки — и вие я прибрахте негде.

Христофоров. Да, но няма я. Внимателно, защото е пълен. Дай, ще го отнеса дома, да не ръжда-вее в праха тук. (Скрива револвера в джеба на панталоните си.) Но где ще бъде картата! Потърси и ти между тия книжа. А, ето де се подава…

Чудомир Чипловски влазя плахо, сериозен.

Христофоров. О, господине, какво тъй без добър ден. Влезе, като че някой те гони. Що ново? (Към писаря.) Вземи ония книжа оттам — за редакцията.

Писаря. А телеграмата?

Христофоров. Да, ето. А картата — на, ще я предадеш лично на секретаря. Чакай. (Драсва няколко думи върху нея.) Най-напред телеграмата, после-в клуба. (Писаря излазя.) А та идеш от улицата; какво гледаш пък там?

Чудомир (много глухо). Аз…

Христофоров. Да не си осъмнал негде — и сега да те боли гърлото? Прощавай, днес аз съм малко възбуден, почти весел, и много приказвам. Знаеш ли; напущам партията.

Чудомир (прави няколко стъпки и промълвя). Горко ти…

Христофоров. Горко ми? Ти го изрече с такъв театрален трагизъм! Искаш ли в отговор една поетическа тирада? Азщесебронирамс любовта, ще издигна факела на разума и ще тръгна по пътища и кръстопътища да светя. Кому — няма да търся и избирам; защо — няма да се питам: като светулките, ония нищожни червейчета… Ако не съществува тъмнина, природата нямаше да ги създаде — тях, — каквито са — с техния дивен дар. Рожби на нощта, те светят в нея — и си отиват заедно с нея. От тъмнина идем и сред нощ вървим ние, човеците… Но челата ни греят! Нека ги изправим високо и — да светим с истината, която носим, или в пътя към нея. Любовта е броня на живота, а върховния разум, вложен и в най-дребното творение, е неговия смисъл или факел, осветяващ пътя към смисъла. Природата или дявола ни пращат да живеем и творим светлина, повече светлина; нека я творим през поколенията и вековете, защото това е нашето назначение — и нашия дълг. Вихрушките на площадното партизанство се оказаха декемврийски вихрушки за мене. Нов път ще намеря аз и ще светя с нова светлина: днес отново настана май в душата ми… В душата ми е ето тоя ден, който грее вън.