Пейо Яворов - В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

Драгоданоглу. Разбирах ли аз! Предполагах ли, че моята сестра… Какво си забила нос вземята, погледни ме в очите! Виж в какъв огън ни хвърли ти. В огън сме тук, казвам ви аз! А подпалвача, престъпника се разхожда сега и се смее в себе си, смее се той! Няма съд за такива: те са герои днес… Срещнах го оня ден — мина на другия тротоар. Сега знам защо се той отби! Отби се да не се изсмее в лицето ми. За това. Пожали ме, значи, той… той, чуеш ли, той! Само ти никого не жалиш…

Мила (тихо). Защо е всичко това? Защото имах смелост да защитя достойнството си?

Драгоданоглу. А-а! Аз не се чудя вече на смелостта, с която си защищавала своето жалко достоинство. Чудя се на тая смелост, с която отваряш уста и ми говориш по такъв начин. Кажи, безсърдечна сестро, кажи чия… Недей ми казва; аз се боя да го чуя. Не отговарям за себе си… Не, кажи ми всичко! Аз тряба да го зная. Ти си била, ти си и сега тук, при мене, в моята къща. Кой е отговорен пред старите? Мене ще направят отговорен те. Какво каза ти пред доктора? Чия… си била? Чия… чия жена?! (Към Елисавета.) По-скоро, кажи ми ти по-скоро каза ли тя това?

Елисавета. Тя каза, мене каза: „Ти си по-малко жена на брата ми, отколкото аз на Христофорова.“

Мила (изкрещява). Не бива да разбирате така!

Драгоданоглу (се отпуща на един стол, обхваща си главата и стене). Горко ни…

Елисавета. Погледни брата си: плаче.

Мила (с едно ненадейно движение се намира до него, присяда на колене и слага ръцете си върху лакътя му). Прости ми. Когато ти плачеш, тук тряба да имя нещо, което аз не мога да разбера. Много се измъчих напоследък и вече не съм в състояние ясно да гледам. Оставете ме да се съвзема. Не е чудно ти да си прав за много работи, за всичко. И сама аз от няколко дни си задавам различни въпроси, на които ми емъчно да си отговоря. Не е моя вина, че обичам Христофорова, душата ми го обича. Той… може… може и да не е, какъвто го мисля… зная ли аз! Душата ми го обича. Защо не ме слуша никой, когато съм откровена? Ето, ще ти кажа, че напоследък с него… на гробището. И ако искаше той, аз щях да му пристана, защото тук сьм много притеснена. Защо ме притеснихте? Но той не иска. И вече няколко пъти една мисъл — неволно… една мисъл ме обзема: защо той не иска?! (Много горчиво.) Аз уж разбирах защо — а ето сега не мога да разбера. Оставете ме малко спокойна, да домисля това. Оставете ме само един месец, една седмица. Аз ще се затворя сама и ще мисля: защо той не иска. И ако си отговоря на тоя въпрос — ако си отговоря… (С върховна болка, която постепенно минова в ужас.) … някак — не тъй… не тъй, както той да има право… не знам… Тогава аз щесеомъжа за първия, който ми попадне… ще потърся нарочно… най-нищожния!… Ще се омъжа за Чипиловски!

Драгоданоглу (който е слушал до едно време съвсем притихнал). Какво каза? Какъв ще потърсиш нарочно? И не те беше срам да го кажеш? Не се допирай до мене! (Той се цзправя възбуден и почва да ходи, а тя се присланя до стената, крайно унизена.) Нарочно щяла да потърси най-нищожния! Че коя си ти? Една опозорена мома, ето коя си, една опозорена мома!

Мила. Ако ми си брат, млъкни!

Драгоданоглу. Брат? Ти не си ми сестра. Заповядаш ми да млъкна! Ще ми заповядаш ли да кажа, че не си ми сестра? Ние нямаме в рода си такава…

Мила. Ще млъкнеш, защото аз имам живи родители и не съм оставена тебе да ме изтезаваш!

Елисавета (като на себе си). Родители… да са тук и те, да те видят и чуят.

Драгоданоглу. Родители не поменувай. Аз имам писмо от тях. Ти си в моите ръце. Те ми пишат да ти свия юздите. Да те вкарам в правия път… Ти си в моята къща, в моите ръце, в моята власт. Аз ще се отнеса тъй, както тряба за една луда, или една…

Мила. Няма да се оставя никому: нито на родители, нито тебе като стока за продан. Кой смее да ме пъха в ръцете на нищожество като Васко Чипиловски!? Повтарям го: нищожество!

Драгоданоглу. Нищожество — за туй ли, че те приема такава, каквато си! Аз го попитах сега, на улицата, и той прие: единственото удовлетворение за човека ще бъде — ти да станеш негова жена… Като се опомниш, ръцетему ще целуваш ти.

Мила. Варварин е той!

Елисавета. О-о!

Драгоданоглу. Позора виси над къщата ни! Ти ще бъдеш жена на доктора.

Мила. Аз ще отида в Русия.

Драгоданоглу. Спасение тряба!… Всеки час, всяка минута е скъпа, позора заплашва целия ни род. Другата неделя ти ще бъдеш жена на д-ра Чипиловски!