Пейо Яворов - В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

Мила. Какво мислиш?! (Изведнаж.) Да, да, имаш право, така е! (На д-ра Чипиловски.) Чухте ли?

Д-р Чипиловски. Аз нищо не съм чул. Все едно че не съм слушал.

Мила. Тя каза, че аз съм била о-по-зо-ре-на. Знайте го, мислете го, кажете го на целия свят… Дано тогава бъда оставена на мира.

Елисавета. Докторе, как аз ще кажа на брата и!

Д-р Чипиловски. Стефан каза, че ще я изтръгнем из ноктете на тоя човек, госпожо, из ноктете на тоя…

Мила (истерично). И вие?!

Д-р Чипиловски. И аз, да. Защото и инак да погледнем, аз не съм много далечен човек за семейството ви, да. Дядо ми и дядо ви са братя, а прадядо ни е един…

Мила (прекъсва, вън от себе си). Казаха ми, че тая прадядовци и дядовци били ви оставили пари… Че те с парите били ви завещали и ум…Само малко срам не са ви завещали те! Безсрамен сте вие — не мога да ви гледам — махнете се!

Елисавета (скача). Мила!… Докторе, недейте я слуша. (Закрива лицето си.) Боже…

Д-р Чипиловски си вземе шапката и излазя бърже, без да погледне някого.

В стаята постепенно се е смрачило.

Мила (дълбоко дишаща). Сега ми е по-леко. Сякаш тоя Васко е бил на душата ми като някой камък. Сега ми е съвсем леко. Елисавета… то се свърши, нека се сдобрим. Ти изненада ли се? Аз сама се изненадах от себе си. Но сега… (Изкрещява уплашено.) Ай!

Лунна светлина залива част от стаята.

Елисавета. Какво има!

Мила. Някой погледна през прозореца.

Елисавета. Кой ще погледне! Тук е толкова високо.

Мила (ту през смях, ту през сълзи) . Знам. Така ми се стори. То беше месеца.

Елисавета (злобно). И мене уплаши. Не ми стигна другото. Но аз мълча. Разправяй се с брата си. Питаше ме: коя съм?!

Мила. Защо се уплаших аз? Стори ми се, че видях лицето на… на Христофорова.

Елисавета. Христофоров ли? Къде е той!

Мила. То беше месеца… (Смее се.) О, аз се уплаших от Христофорова! Такова бледно лице… Месеца беше, а мене се стори, че Христо… че Христофоров прилепи лице на стъклото и погледна, бледен като мъртвец.

Елисавета. Чакай да отворя електричеството.

Мила. Недей. Аз искам да погледна още веднаж — няма ли да ми се стори пак тъй. Много чудно. Мене днес все ми се струваше, че Христофоров е тук, при нас, и присъствува на всичко… Дори още от сутринта аз му сьм и някак сърдита — с една потайна умисъл, че той ще го почувствува. Ето — и сега…

Елисавета. Защо не изреди итова пред доктора? Как не умрях от срам!

Мила. Елисавета, поне ти си жена, ти би могла да ме разбереш… Отнигде ни една дума на съчувствие. Аз бих подложила ръка като някоя просякиня за една думица… Сякаш под мене е зинала някоя пропаст и всички ме тласкат към нея. Аз не зная вече как мога да се задържа, не зная какво правя.

Елисавета. Като с доктора. Но аз ще мълча. Разправяй се с брата си. Питаше ме: коя съм?!

Мила. Това още веднаж бих направила. То беше моя длъжност, понеже уважавам себе си… Само тъй аз можех да не изгоря от срам за онова, което… което моя брат си позволява с мене. (Сяда и безмълвно плаче.)

Елисавета (отваря електричеството). Плачи, плачи над главата си: тя няма да те изведе на добър край. Като си помисля какво става от един месец насам тук! Стефан понесе плесницата; сиромаха, срамува се и да помене… Подлудихме и децата! Тая заран Василчо се пробудил и се ослушва. „Мамо, пита, кой сече дървата?“ Гледам — плахо детето. „Сънувах, казва, дошъл един човек на вратата, с дигната брадва, и ме пита: къде е баща ти, да го заколя! Той, казва, си беше захлупил главата с един кош, ама аз го познах: оня… на леля Мила… дето би тате!“

Мила (се изсмива внезапно и веднага дига глава смаяно). Аз ли се засмях?!

Елисавета. Смей се. Скоро и цяла София ще се смее. А сърцата ни плачат, нам…

Драгоданоглу (се втурва с помътен поглед). Сбърках вратата на собствения си дом! Доктора — срещнах го, всичко знам. Доживяхме и това. Клети стари родители, доживяха и те на старини… радост от дъщеря. Защо гръм не порази всички ни! По-леко щеше да е. Той може да тържествува сега, този ужасен човек. Пуснах го да пристъпи прага на къщата ми, а той я запали от четири страни. Години наред ние сме горели и никой да не види. Никой!

Елисавета. Нели аз първа ти казах още на време, когато отворих писмото му и видях…