Пол Андерсън - Патрул във времето

Лондон, 1947 година. Той остана в машината още няколко секунди. Замисли се какво ли прави по същото време седем години по-младият от него Еверард — следваше в колеж в Щатите.

Междувременно се появи Уиткомб. Кимна на охраната на входа и подаде ръка на Еверард.

— Радвам се да те видя отново, старче — бяха първите му думи.

На лицето му грееше онази пълна с обаяние усмивка, която Еверард толкова добре помнеше.

— Значи към викторианската епоха?

— Точно така. Сядай.

Еверард отново настрои компютъра. Този път им предстоеше да се озоват в кабинет. Съвсем малък кабинет. Бяха там само след миг. Дъбова мебел, мек килим, газова камина — всичко това впечатляваше. Стаята бе осветена с газови светилници. Електричеството, естествено, беше изобретено, но „Долхауз и Робъртс“ бе солидна търговска фирма със свои традиции. От креслото се надигна да ги посрещне самият Мейнуотъринг — едър, помпозен на вид мъж, с пухкави бакенбарди и монокъл. Зад всичко това се чувстваше сила. Освен това говореше с толкова силно оксфордско произношение, че Еверард едва го разбираше.

— Добър вечер, джентълмени. Пътешествието, надявам се, е било приятно. О, простете… вие май сте новаци в нашата работа. Първия път усещането винаги е малко странно. Помня колко шокиран бях самият аз, когато се озовах в двайсет и първи век. Нищо английско. Но нали знаете какво казват в такива случаи — другата граница на вечно изумителната вселена и прочие. Извинете, ако съм ви се сторил недостатъчно гостоприемен, но в момента сме заети до гуша. Някакъв фанатик, германец от 1917 г., измъкнал тайната за пътешествията във времето от неопитен странстващ антрополог, откраднал му машината и се прехвърлил тук, за да убие Нейно Величество кралицата. Търсим го под дърво и камък, не сме мигнали вече няколко денонощия.

— Ще го откриете ли? — попита Уиткомб.

— Без съмнение. Но задачата е много трудна, а освен това се налага да пазим най-строга тайна. Не бих се отказал от услугите на частен детектив, но единственият, който ми се струва подходящ, е прекалено умен. Той има свой принцип, според който, ако предварително се изключи невъзможното, рано или късно се стига до истината, колкото и неправдоподобна да изглежда тя. Боя се, че идеята за темпоралните пътешествия може да не му се стори твърде неправдоподобна.

— Готов съм да се обзаложа — подметна Еверард, — че това е същият детектив, който се е занимавал, или ще се заеме утре, с разследването на случая с лорд Уиндъм в Едълтън. Но това едва ли има някакво значение — ние знаем, че ще докаже невинността на Ротърит. По-важно е друго — имаме всички основания да предполагаме, че някой се е промъкнал в миналото, при древните брити, и е забъркал някаква каша.

— Искаш да кажеш „сакси“ — поправи го Уиткомб, който, изглежда, вече бе направил нужните исторически справки. — Не се притеснявай, много често бъркат бритите със саксите.

— Също толкова често, колкото саксите с ютите — отбеляза мимоходом Мейнуотъринг. — Доколкото си спомням, Кент е бил завладян именно от ютите… Да. Облеклото ви е готово, джентълмени. Ще ви дадат пари и документи. Понякога си мисля, че вие, оперативните агенти, нямате ни най-малка представа колко подготвителна работа изисква дори дребна по мащаб операция като вашата. Ха! Пардон. Имате ли план за действие?

— Мисля, че да — Еверард се зае да сваля костюма от двайсети век. — И двамата знаем достатъчно за викторианска Англия, за да не привличаме внимание. Аз смятам да си остана американец… Ах да, това вече го има в документите.

Мейнуотъринг го разглеждаше мрачно.

— Щом, както казвате, случаят с гробницата е попаднал даже в художествената литература, представям си още колко запитвания ще получа занапред. Вие бяхте първите, след вас пристигнаха още две — от 1923 г. и от средата на 60-те. Боже милостиви, защо не ми позволяват да си взема робот-секретар?

Еверард се бореше отчаяно с непознатото за него облекло. Размерите на всеки агент се пазеха в архива на управлението и костюмът сигурно му беше по мярка, но едва сега оцени удобствата на дрехите от двайсети век. И тази проклета жилетка!

— Слушайте — заговори той. — Случаят едва ли ще е свързан с някакви опасности. Щом вече сме тук, значи всичко ще мине по мед и масло, нали?

— На настоящия етап — отвърна Мейнуотъринг. — Но представете си, джентълмени, че вие двамата се връщате в епохата на ютите и откривате нарушителя. И тук късметът ви изневерява. Преди да успеете да му видите сметката той ви изпраща на оня свят. А след това се справя и с онези, които ще прехвърлим след вас. Накрая, останал без надзор, развихря някаква техническа революция или кой знае още какво в този дух. Историята се променя. Тъй като вие се връщате в миналото преди повратната точка, и двамата ще продължавате да съществувате — макар и като трупове. А ние… ние просто ще изчезнем. Няма да го има и този разговор. Както е казал Хораций…