Пол Андерсън - Патрул във времето

Дейрдре се откъсна от книгата и попита.

— Да продължавам ли? Тук всичко е съвсем схематично.

Еверард поклати глава.

— Не, благодаря. — Помълча и добави. — Трябва да призная, че сте много честна в оценката за положението на вашата страна.

— Моите сънародници невинаги са склонни да наричат нещата с истинските им имена, но аз предпочитам да гледам истината в очите — отвърна Дейрдре. — Но разкажете ми за вашия свят — добави развълнувано тя. — Трудно е да се повярва в такова чудо.

Еверард въздъхна, прогони по-далеч угризенията и се зае с лъжите.

Нападението бе осъществено същия следобед.

Ван Сараук най-накрая възстанови поразклатеното си самочувствие и прилежно изучаваше афалонски. Хванати за ръце, двамата с Дейрдре обикаляха градината и преговаряха предметите, а после, за да изучат глаголите, извършваха различни действия. Еверард се влачеше по петите им, завладян от потискащото усещане, че е излишен. За да прогони това чувство, започна да обмисля различни начини, чрез които да си върнат хронокатера.

Насред безоблачното бледо небе сияеше жарко слънце. Листата на кленовете блестяха като ярки пламъци, вятърът гонеше жълтите листа по тревата. Един възрастен роб с бавни и спокойни движения почистваше градината с гребло. Младият часовой, индианец, стоеше в ленива поза до караулката, подпрял пушката си на рамо. В сянката на оградата дремеха две едри овчарки. Картината бе толкова мирна, че с нищо не подсказваше наличието на враждуващи сили зад стените.

Но хората си остават хора навсякъде по света. Може би в тукашния свят те не притежават безжалостната и изтънчена жестокост на западните цивилизации. Би могло дори да се каже, че изглеждат странно непокварени. Но това едва ли компенсира липсата на стремеж към успех и усвояване на новото. Просто човечеството е обречено да се върти в един и същ порочен кръг: война, раждане на нова империя, разцвет, разруха и отново война. В неговия свят човечеството най-накрая бе разкъсало този кръг.

Може ли Еверард да взима подобно решение? Нима този народ няма право да съществува, също както и неговия?

Той стисна до болка юмруци. Твърде много бе поставено на карта и зависеше от действията на двамата патрулни. Ако трябва той да решава, тогава най-обикновените дреболии от живота и образите на най-близките му хора щяха да имат значение, а не някакво си абстрактно чувство за дълг.

Те заобиколиха къщата и Дейрдре посочи морето.

— Аварлан — произнесе девойката. Вятърът развяваше свободно разпуснатата й коса.

— Това пък какво ли значи? — разсмя се Ван Сараук. — Океан въобще, Атлантическият океан или просто вода? Ела да видим — той я дръпна за ръката, а Еверард ги последва машинално. На около две мили от брега по вълните се носеше някакво параходче — издължено и явно бързоходно. Зад него, плющейки с криле, кръжеше развълнувано ято чайки. Еверард си помисли, че ако му бяха поверили охраната на къщата, сигурно щеше да постави в залива военен кораб.

Всъщност има и други, които могат да вземат решението — например патрулните, останали в доримска епоха. Някои от тях също ще се завърнат в своето време и като установят какво е станало…

Еверард застина неподвижно. По гърба му пробягаха ледени тръпки.

… Да, те ще се върнат, ще видят този нов свят и веднага ще се опитат да поправят грешката. И ако някой от тях успее, тукашният свят ще изчезне в миг от пространство-времето — а заедно с него и Еверард.

Параходчето беше съвсем близо до брега, от високия му комин излизаше дим и искри, а на носа блестеше позлатено изображение на змия. Еверард можеше да различи на палубата малка група хора и нещо бяло с крила, което се отдели от палубата и започна да набира височина. Планер! Последната дума на келтската аеронавтика.

— Красиво е — подметна Ван Сараук. — Сигурно имат и въздушни балони.

Пилотът хвърли въжето, което го свързваше с кораба, и се насочи към брега. Един от часовоите извика предупредително. Още неколцина изтичаха от къщата. Слънцето хвърляше ослепителни отблясъци по цевите на пушките им. Корабът се носеше право към брега. Планерът се приземи и зарови нос в пясъка.

Караулният офицер изкрещя нещо и замаха на патрулните да се прибират обратно. Еверард зърна с крайчеца на окото озадаченото лице на Дейрдре. Куполът в горната част на планера се завъртя с пронизително метално скърцане, от амбразурата изригна пламък и въздухът се разцепи от тътнежа на топовен изстрел. Еверард се просна по корем, като по навик отбеляза, че куполът се върти ръчно. Ван Сараук последва примера му и дръпна за ръката Дейрдре. Шрапнелният залп прокара пътека сред първата редица от тичащи зад тях афалонски войници. От търбуха на планера изскочиха мъже с мургави лица, чалми и саронги с веещи се поли. „Хиндураджанци“ — помисли си Еверард. Нападателите се разпръснаха и откриха ураганен огън по момчетата от охраната. Вместо да потърси прикритие, офицерът кресна нещо неразбираемо и се втурна напред. Еверард вдигна предпазливо глава и видя, че войниците атакуват нашествениците от планера. В този момент Ван Сараук скочи на крака, завладян от войнствена треска, но Менс го сграбчи за крака и го повали ловко до себе си.