Пол Андерсън - Патрул във времето

Еверард смътно различаваше някакви хора е лъскави медни нагръдници и шлемове, проправящи си път през тълпата с палки. Извлякоха ги под купчината сплетени тела и им сложиха белезници. След това ги обискираха и ги повлякоха към голяма, затворена камионетка. Има нещо общо в полицейските коли от всички епохи.

Когато дойде на себе си, установи, че се намират във влажна и студена килия с решетка на вратата.

— Вси Венериански светии! — възкликна Ван Сараук и се просна на дървения нар. След това покри лицето си с ръце.

Еверард доближи вратата и надникна в коридора. Виждаше само високи сиви стени и килията отсреща. Оттам, през решетката, ги наблюдаваше мъж с типично ирландска физиономия. Викна им нещо, но беше съвсем нечленоразделно.

— Какво става? — попита Ван Сараук.

— Не зная — рече Еверард. — Понятие нямам. Настройката на хронокатера е почти автоматична, и кретен ще се справи. Изглежда, двамата с теб не спадаме дори към тази категория.

— Това място не съществува — проплака отчаяно венерианецът.

— Кой знае? — отвърна скептично Менс.

— Сънувам ли — продължи другият и се ощипа. Устните му бяха разцепени и окървавени. — Казват, че това била най-сигурната проверка на реалността — поясни той. — Обаче не и в тоя случай.

— Май е така — съгласи се Еверард. Той сграбчи решетката толкова силно, че вратата издрънча. — Дали не съм сбъркал нещо в координатите? Възможно ли е да съществува на Земята подобен град? В някоя съвсем непозната епоха?

— Доколкото зная — не.

За да възстанови поразклатеното си самообладание и да се съсредоточи върху конкретната задача, Еверард повика на помощ един от уроците по психология, изучавани в Академията. В такова състояние можеше да извика в паметта си всичко, което някога е учил, а познанията му по история бяха предостатъчно за цял куп докторски дисертации.

— Не — произнесе накрая с категоричен тон. — Никога не е имало облечени с поли брахицефали, които да се смесват с индианци и да карат парни автомобили…

— Ами координаторът Штантел Пети? — попита неуверено венерианецът. — Онзи от трийсет и осми век? Великият Експериментатор, дето обичал да смесва всякакви култури и стилове?

— Не ми прилича на това.

Но вече се досещаше какво се е случило и беше готов да продаде душата си на дявола, само и само догадката му да не е вярна. Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не закрещи и да заблъска глава в стената.

— Ще трябва да почакаме — произнесе накрая с привидно равнодушие.

Полицаят (Еверард предполагаше, че са попаднали в ръцете на закона), който им донесе храна, направи безуспешен опит да ги заговори. Според Ван Сараук езикът му напомнял келтекия, но с мъка разгада само няколко откъслечни думи. Храната не беше съвсем лоша.

Надвечер ги заведоха до клозета, а след това им позволиха да се измият, но през цялото време бяха под строго наблюдение. Еверард успя да разгледа оръжието на тъмничарите — осемзарядни револвери и дългоцевни пушки. Помещенията се осветяваха от газови фенери, изработени като сплетени лозя и змийски тела.

Обстановката, оръжието, както и миризмите, съответстваха на техническо развитие от началото на деветнайсети век.

Едва по обратния път зърна надписи по стената. Приличаше на семитската азбука, но Ван Сараук, който бе посещавал еврейски кибуци на Венера и имаше представа от иврит, не съумя да разчете нищо.

След като ги заключиха, покрай вратата мина следващата група затворници — тълпа от весели скитници и пияници.

— Изглежда са ни удостоили с по-особено внимание — отбеляза Ван Сараук.

— Нищо чудно. А ти как би постъпил с двама странни пришълци, които се появяват изневиделица и използват непознато оръжие?

— Значи мислиш същото, което и аз?

— Аха.

Устните на венерианеца потрепериха, а в гласа му се долови зле прикрита уплаха.

— Друга хронологична линия! Някой е успял да промени историята!

Еверард само кимна.

И двамата спаха лошо. Беше прекалено шумно, очевидно дисциплината в затвора не беше на почит. Освен това и дървениците не им даваха мира.

На сутринта, след като се нахраниха, им позволиха да се избръснат с притъпени бръсначи. После двама тъмничари ги отведоха в някакъв кабинет и застанаха до стената.

Патрулните се настаниха на грубо скованите дървени столове и зачакаха. Като всичко останало, мебелите тук също бяха едновременно познати и чужди. След известно време се появиха началниците. Бяха двама: червендалест мъж с посивели коси и зелен мундир — изглежда, шефът на полицията, и мършав метис със сурово лице, косата му също имаше сивкави кичури, но мустаците му бяха съвсем черни. Беше със синя карирана пола и истинска шотландска барета. Отляво на гърдите му се мъдреше златна бича глава, която, изглежда, бе някакъв вид офицерско отличие. Имаше гордата осанка, стига да не гледаш тъничките космати крака, подаващи се под полата. Съпровождаха го двама въоръжени войници, облечени в същите униформи, но когато седна, те останаха прави.