Пейо Яворов - Хайдушки копнения

— Юнак си, Петко. Дай по една ракия за кураж. — Мицо се разсмя.

— Дано не чуят жените — сниши глас Петко: — ке врекат…

Но подир минута се показа домакина и седна на прага от умора и вълнение.

— Турци дойдоха у селото. Много са!

— У-ха! Засрами се, бай… (не помня името му). Ами че ще ги тепаме, я! Къде ти е кримката?

— Море… — преглътна той.

И ние го отправихме на улицата, да наблюдава заедно с Петка.

Един по един отпечатаните листове се редяха да съхнат на слънце. Вече долу на запад, то гледаше в стаята мрачно и подозрително.

— Момци, турци дошли… — мярна се на вратата и домакинята, преждевременно застаряла жена с болнаво лице.

— Няма нищо, стрино, иди си гледай работата.

— О-ох, знам ли, сине, наплашени сме.

— Няма нищо, иди… — И тя се изгуби.

Ние бяхме привършили вече работа, когато Петко ни съобщи, че турците се настанили в училището и изглеждали твърде отпуснати.

След полунощ Мицо и аз, придружени от Петка, се измъкнахме из Ляхово — най-предпазливо, за да отбегнем патрулите, които обикаляха по улиците. Призори ние почивахме вече, кацнали на висотата с гол върх и лесисти рамене, покровителствено възправена над селото. Там, между безпокривните голи стени на параклиса „Св. Костадин“, бе обсъдено по-ложението и Петко отиде да съобщи на селския комитет нашето решение.

Решението ни бе да останем в селото или околностите, додето се разберат намерениятана войската. Ако се почнеше, както по други села, търсене на оръжие, ние канехме селяните — по-добре да използуват заедно с нас кримките си в едно малко въстание, отколкото да ги дадат за нищо. И вечерта се спуснахме в селото, преоблечени като селяни, и се настанихме с Мица на разни къщи — за по-голямо удобство в случай на предателство.

Селяните изказаха удивителна готовност да действуват срещу войската, ако стане нужда. Но и на следния ден тя не предприе нищо, а вечерта напусна селото — за да се върне ненадейно сутринта.

Аз се миех на сайванта, насапунил цяла главата си и свършил водата, чаках да ми донесат още. Изведнъж слушам гласа на попа, смутен до непознаваемост!

— Турците…

— Ти ли си, дядо попе — обръщам се аз, без да отворя очи: — не си ли в църква, днес е неделя…

— Турците се връщат: не е на добро.

— Ох, дявол! По-скоро, вода…

Когато отворих очи, аскера, 60–70 души, пак вчерашния, бе навлязъл в селото. Къщата, дето бях, е нависоко, и аз го виждах стотина крачки далеко.

— Това ненадейно връщане, отче…

— Да беше за селото, кеха да свършат още вчера, я но-ден. Не дай боже, ама да не са за васка.

— Май и аз това мисля. Да меним къщата — къде… Я по-скоро прати някого при Мица! Нека му кажат да върви нагоре по реката…

Подир малко, като събрах всичкото си мъжество, аз излязох на улицата с револвер в пояса. Минувайки край разпилените вече манафи, сърцето ми биеше силно до пукване и нозете ми проявяваха съвсем не храбри наклонности. Ту едната, ту другата ми нога се залюляваше да направи по възможност най-широка крачка…

Вън от селото аз намерих Мица и ние се покатерихме към „Св. Костадин“.

Вече е късно след пладне. До нас достига навремени раздразнения лай на кучета, вероятно дразнени от войници, които се заглеждат по жени и кокошки. Ни песни на моми, събрани като други път посред село на хоро, ни кавал на овчарин, натирил овце и кози по светикостадинските склонове. Ала ние сме спокойни, защото вече имаме известие, че войската мирува, както по-рано. Легнал по гърди сред малки храсти, подпрял глава на длани, аз гледам близката Беласица и мисля за цар Самуиловите дъщери. Скрит под сянката на каменната ограда, Мицо протяга тихо:

Подир малко той се обръща мързеливо:

— Оня, даскала, несе върна. Сега той е в нашенско. Знаеш ли де се пада Кукуш оттук?

— Къде, зад Беласица!

— Не, по-налево, като прехвърлиш ей ония баири. Я го видя, я не…

— Кого, даскала?

— Кукуш.

— Каквото дойде — отвръщам аз равнодушно и подемам на свой ред:

— Ето пък там се пада Солун — хе, къде белото облаче. Онова бело облаче е върха на Олимп…

— Умряха и те, Мицо.

— Кои?

— Олимпийските богове. От нас поне ще остане нещо, а не като от тях…

— Какво?

— Мърша за червеите.

— …Недей пита де-е-е… — протяга Мицо отново и подир малко пак заговаря:

— Гледай колко мухи! Цял рояк се вие над главата ти.