Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Турците, част от които бяха вече по равнината, ни следяха с изстрелите си стъпка в стъпка. И ние ту лягахме зад плетища и зидове, възпирайки настъплението им, ту ставахме и бягахме, напредвайки към височините. А селото се потаеше в плахо безмълвие и само едните магарета даваха признак на живот: те пригласяха на гърмежите с рев до пукване.

На едно място пред нас се изпречи тясна уличка между две каменни къщи и ние навлязохме вътре. Но какво беше смущението ни, когато я видяхме преградена от камък може би два и повече метра висок! А куршумите се изсипваха в гърлото й вече — и всяко приближаване назад към изхода би превърнало човека на рашето. Сетне аз помня само това, че направих като другите: подхвърлих карабината си нагоре, скочих подир нея — и сякаш криле ме прехвърлиха отвъде.

Още една прибежка в някаква градина и ето че се озовахме под височината — цел на стремежа ни. Тук имаше каменна плевня, отделена от селските къщи само на няколко стъпки. Едва дишащи от умора, ние спряхме притулени зад нея. Да поемем нагоре — не беше много високо, но тъй изморени, би трябало просто да пълзим — и само един стрелец би стигнал на всички ни. Най-разумното бе да се възползуваме от трите големи камъци, които стърчаха в тясната пола между бърдото и плевнята, както и от зидовете на последната.

Радон Тодев, Сандю Китанов, Лазар Колчакоз и аз веднага се настанихме зад камъните и открихме огън. Йонко Вапцаров и Мицо влязоха в плевнята, отво-зиха бойници и ни придружиха.

— Бре, къде е Митрето! — досети се един за липсалия другар. И никой не можеше да си припомни дали Митър Ристев е бил с нас през селото. Време ли беше да си припомняме такива дребни работи!

А слънцето преваляше към запад и лек вятър подслаждаше барутния дим с пресния дъх на околните гори. В редките паузи сред гърмежа на пушките и рева на селските магарета — от съседните къщи се чуеше нежно гукане на млади гълъби. По едно време в челото ми се блъснаха две пеперуди — сборени за първата целувка може би. И в странното отегчение, което ме обземаше, аз изпитвах още по-странно чувство на очакване. Сякаш на всяко мигновение се готвеше да прозвучи някое властно „стига толкоз!“ — което ще спре гърмежи и вик. Като на шега аз турях патрон след патрон в пушката си и потръпвах едва ли не изненадан, щом някой куршум удареше близо до мене…

Върху един от склоновете на отсрещните висоти се бяха загнездили група войници и башибозуци, размесвайки плясъка на маузерките с буботенето на кримките. Оттам се командуваше обграждането ни, по турски обичай, чрез тръба. По едно време групата се раздвижи в прибежки на разни страни, кой знае с какво намерение. Същевременно лъсна униформата на изправил се офицер, който размахна шашка и се повали.

— Откога те чаках! — провикна се Радон, ударил тая първа жертва.

— Убих, и аз убих един! — кресна също тъй Йонко из плевнята, сякаш беше изтребил цял полк.

А турците виеха като вълци от ожесточение. Посмелите от тях бяха на двайсетина стъпки пред нас, зад плетища и камънаци, отдето ни изпращаха куршуми и закани. Но да не останем длъжни в това отношение, единия наш Сандю беше достатъчен…

— Чабук бе, чабук бе, атеш гетириниз — по-скоро, по-скоро огън донесете! — изреваха ненадейно няколко гласа зад плевнята. Възползувани от улисването на Йонка и Мица към друга страна, турците се бяха озовали под нашата „крепост“ и искаха да запалят сламения й покрив. По тоя начин те биха ни заставили да напуснем позициите си.

— Хей, нека дойде още някой, че ние тук не можем само двама — развикаха се отвътре.

— А-ах, ето ги и на върха! — повтори Мицо, гръмна нагоре.

Аз скочих от мястото си, дето бях на тясно зад камък со Сандя, и хукнах към плевнята, наместо да отида лазешком. Тая непредпазливост щеше да ми костува твърде скъпо. Трябаше да измина 5–6 крачки място, дето постоянно се изсипваха неприятелските куршуми. Когато профучаха няколко такива край главата ми, аз се хвърлих в безумен порив напреди не зная как не се натъкнах върху щика на Мицовата пушка.

Двама с Йонка, ние скоро заставихме турците да се приберат в близката улица, между крайните селски къщи. Но едва свършихме тук, ето и нова беда:

— Пазете ни гърбовете — викаха другарите отвънз турци стрелят откъм полето, гледайте в реката!…

Никой не предполагаше, че неприятеля ще посмее да се яви и от тая страна, равна като плоча. Но отделни единици се промъкваха вече по коритото на малката река, която разделя селото на две половини и лъкатуши в полето на северозапад. А неудобствата ни за позиция в тая посока бяха най-големи. Една малка издигнатина, опряла гръб в плевнята, позволяваше наблюдението нататък само от покрива на последната. Аз останах сам да отблъсвам нападението откъм селото, а Йонко отиде да търси изход от затруднението. Той разкри бойница при самия покрив, направи седалище от дъските на вратата — и заяви, че няма „кеф“, по-голям от неговия.