Пейо Яворов - Хайдушки копнения

— Ех, кой да ми я направи, убавата пушка!

— Чакай море, чакай да се опитаме…

Подир два дни рязане, чукане, тракане, благословии, смехории, пушката имаше вече всичко. Оставаше само да я опитаме дали ще гръмне. Гръмна! — видяхме го още на следния ден.

Не ето се покри с черни облаци и стана едно подходящо македонско небе. Зловещи тътнежи, внезапни светкавици и трясък наподобяваха македонската действителност, каквато беше през тая страшна година. Ето и бурята, която се развъртя в стихиен дъжд и дребна градушка. Кой ще чуе в тоя адски грохот, ако опитаме кримката?

Кримка — ревна, сякаш да заглуши гръмотевиците.

— Брей, майка и стара, чакай още веднъж… Чакай да видим и аз… Ох, пушката ми! — лудееше от радост домакина.

Недалеко се обади още една — друга — трета — четвърта, докато загърмяха 20–30 кримки — половината от всички, с които разполагаше организацията тук. Никакви предпазливости — Македония почваше да безумствува. И само подир няколко дни получихме известие за солунските атентати, размах на красива лудост.

Веднага подир атентатите войската се раздвижи и предишните не тъй чести патрули обикаляха селата всеки ден. Освен това ненадейните обиски ту на едно, ту на друго село вървяха непрекъснато. Масовите арести на по-будни хора даже направиха организацията да се почувствува за един момент като обезглавена. Предателствата и разкритията вэемаха невероятни размери.

Районната чета се държеше все покрай високите гористи места, като ни даваше сведения за маршрута си — да я намерим по-лесно в случай на нужда. Водителя и Стар Илия Кърчовалията ми изпращаше „хабер“: „Момче, не е за стоене в село, ела при нас; с петнайсет души в гората е по-весело!“ При непрекъснато тревожните вести, попа и другите селяни от управителното тяло на местния комитет идваха сутрин и вечер сьвсем изплашени. С подигравки и шеги ние успявахме да възвърнем бодросттаим.

Мицовото око също бе към гората, но аз те исках да оставим селото, додето не отхектографираме 12-я брой. Всичко бе готово, написано и препнсано, само хартия липсваше. Аз бях поискал такъва от Солун 3–4 дни преди атентатите, затова вярвах да е изпратена, но забавена из пътя. А освен хартията, чаках и някои писма, от които щеше да зависи посоката на пътя ни.

Ние се греехме на следобедното слънце, което биеше през вратата и прозорците на новата къща, дето се бяхме настанили през нощта. Изведнъж един от куриерите се втурна при нас:

— Иде аскер, много!

Ние се изправихме мигом и турихме патрони в пушките си.

— Отде?

— Може да е от Петрово.

— Сега къде е?

— Близо, из петровския път.

— Колко души?

— Момчето каза много.

— Кое момче?

— Едно наше овчарче. Като ги видело, завтекло се да обади. Така е поръчано на всички.

— Какво да правим? — обърна се Мицо към мене.

— Дедо поп каза, ако искате да излезете от село, най-хубаво е нагоре по реката, из шумата. Като наложите фесове и като облечете по една гуня — стига…

Аз погледнах Мица:

— Вестника?

— 12-ия брой ще отиде на вятър. То се видя, че тряба да хванем гората, ами… Ето на, както е стъкмен и хектографа…

— Да употребим поне трийсетте листа, които имаме — трийсет екземпляра стигат. Ти знаеш, че статията за пропагандите следва от 11—ия брой…

— Та какво?

— Ще хектографираме готовото, ще турим по два екземпляра в пакет и ще ги разпратим…

Мицо ме гледаше, както се гледа някой умопобъркан. Куриера чакаше мълчеливо решението ни. А пък аз нито допущах мисъл „вестника“ да остане „недовършен“.

Често подир това, както нднес, аз съм размишлявал върху тьмната психология на тоя момент и все не мога да и дам разумно обяснение. Да смятах някаква ценност статията си, нагласена за читатели от най-посредствена интелигентност — пази боже! Да мислех, че тя въобще е нужна някому в размирните времена, които настьпваха — сьвсем не.

— Сериозно ли говориш да хектографираме? — попита Мицо с тон, който прикриваше едва сдържан яд и злъчна ирония.

— Най-после защо се препираме, мога и сам!… Спасявай се ти, дето щеш, аз няма да мръдна оттук, докато не свърша. И непременно за нас ли идат турците?

Аз сложих хектографа насред стаята, приготвих белите листове и се отпуснах на колене, готов за работа. Не знаейки какво ни чака, предпочел бих Мицо да ме оставеше сам. Но той захвърли пушка в ъгъла и приседна да помага.

— Що да чина аз? — попита куриера.

— Можеш да си идеш.

— А, бива! Ето ми я мартината, ако излезе лошо…