Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Защото гнета е зло, а робството — неправда!

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани : „Любете друг друга!

Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — порабощителя. И не тряба!…“

Тук Мицо подигна глава да рече нещо, но се наведе:

„Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!“

Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:

„Обърнете и другата страна, за по-голямо право на мера според мера…

Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!“

— Това — каза Мицо — и мене се вижда също като в евангелието.

Попа клати глава одобрително. Другитеправят очевидно усилие да разберат — и не могат.

„Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.

Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.

По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуватвече!

Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.

Смири се лицемерно злия и се нарече християнин; въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство …

— Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!“

Мицо се оглежда за впечатление. Разбира се, всички го гледат с изцъклени очи. Но как да проумеят!

„Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.

— Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости…

С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.

— С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!

И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония!

Поне така се нарича днес…

Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?

Питайте за тях цариградското чудовище!…“

И Мицо подчерта крайните думи с един стремителен жест, сякаш че поразяваше някого.

— Това Петър… Петер…бург — обажда се попа, — не е ли на руското царство?

Но аз изтървам нишката на разговора. От прозореца, дето съм заседнал, се виждат тълпа ергени и девойки, събрани на просторния мегдан, пременени и безгрижни.

По широките клони на едно вековно дърво са прехвърлени няколко люлки, на които се люлеят с песни и смях снажни македонки, все 25-30-годишни жени, задиряни от 16-17-годишни хлапаци. Тук мъжете се женят много рано, за да заведат работница в къщи, а бащите задържат дъщерите си, додето им смъкнат кожата. Аз вземах за детинска закачка спущането на ергените да шибат с пръчка залюлените моми, а то било местен начин на откриване сърцето, обяснение в любов! Ако момата отвърне с известна за случая песен — работата е нагласена. Една здрава, може би 30-годишна жена сграби едно мършаво 15-годишно момче, което я шибаше, и се залюля с него. Ергена размаха сърдито ръце и крака, сякаш в полите на майка си, и луди смехове огласиха мегданя. Изсмях се и аз.

— Санким, ако сгреших, прощавайте — обърна се дядо поп към мене, — ама аз викам, че и без Русия ще се оправи. Толкова аскер имаме горе, па и ние оттук…

Кой смееше да изтръгне тая надежда на македонския българин в „аскера“ на България, за когото той казваше „имаме го“ ! И с каква друга би я за менил?

Думата беше все за страхотии, та подплашихме домакина, който се завайка за своята кримка, останала без дървени части при един пожар на плевника, дето била скрита.