Уилям Шекспир - Том 3.Трагедии

Целува я.

ЖУЛИЕТА

Сега са два на брой!

ДОЙКАТА

Вървете, мила! Майка ви ви дири.

РОМЕО

Коя е майка й?

ДОЙКАТА

Коя ще бъде!

Стопанката на тази къща, момко.

Жена добра и умна, и почтена.

Пък аз съм дойката на дъщеря й —

с която си говорихте сега.

За сведение, който я получи, —

ще пипне тежичка торба с монети.

РОМЕО

Какво говориш? Тя е Капулети?

Защо, защо прекрачих този праг?

Сега живот ми дава смъртен враг!

БЕНВОЛИО

Да тръгваме! Разгарът мина вече.

РОМЕО

И моето спокойствие отвлече!

КАПУЛЕТИ

Не, господа, и дума да не става!

Приготвили сме мъничка закуска…

Щом толкоз настоявате, добре.

Благодаря на всички. Лека нощ!

Слугите, още факли!… А пък ние —

в креватите, че вече стана късно.

Е, лека нощ! Отивам да си легна.

Излизат всички освен Жулиета и Дойката.

ЖУЛИЕТА

Почакай, кой е оня там?

ДОЙКАТА

Синът

на стария Тиберио.

ЖУЛИЕТА

А оня

отляво, дето ей сега излезе?

ДОЙКАТА

Петручио. Да, той е.

ЖУЛИЕТА

А след тях,

тоз, дето не танцува ни веднъж?

ДОЙКАТА

Не го познавам.

ЖУЛИЕТА

Бягай, разузнай!…

Ако излезе, че е задомен,

саванът ще е булото за мен!

ДОЙКАТА

Ромео бил, хлапакът му с хлапак!

Наследникът на дъртия Монтеки!

ЖУЛИЕТА

Узнах го късно, за да се опазя,

обикнах го, преди да го намразя —

вещае ми — усещам — кръв и мрак

таз обич към заклетия ми враг!

ДОЙКАТА

Какво ти има? Нещо е не в ред?

ЖУЛИЕТА

О, нищо — рима от един куплет,

дочут във танца

Глас отвън: „Жулиета!“

ДОЙКАТА

Идваме веднага…

Отидоха си. Във леглото, драга!

Излизат.

Влиза Хорът.

ХОРЪТ

Една любов лежи на смъртно ложе,

а друга бърза да я наследи.

Пред Жулиета да блести не може

таз, дето тъй блестяща бе преди.

И ето ги: той себе си излива

пред кръвен неприятел в трепет плах;

а тя краде наслада примамлива

от въдица, внушаваща й страх.

Не може той открито да я среща,

тъй както правят влюбените вред;

тя длъжна е да крие страст гореща

от поглед на родител и съсед.

Но младостта прескача зид и ров

и сладка й е скришната любов!

Излиза.

Улица край градината на Капулети.

Влиза Ромео.

РОМЕО

Не, там ми е сърцето! О, върни се

към своята душа, бездушна пръст!

Излиза.

Влизат Бенволио и Меркуцио.

БЕНВОЛИО

Ромео! Братовчеде!

МЕРКУЦИО

Не е луд той —

кой знай от колко време нанка вкъщи.

БЕНВОЛИО

Оттук изтича, казвам ти! Видях го,

когато се прехвърли през зида.

Извикай го, Меркуцио!

МЕРКУЦИО

Не с вик —

със заклинание ще го измъкна:

Ромео! Дух! Любовнико! Глупако!

Яви ни се поне като въздишка!

Кажи „уви!“ и знак ни направи!

Един куплет мухлясал изрови!

Римувай „зов“ с „любов“ и за Венера

изкарай две-три думи от килера

на комплиментите; изнамери

нов прякор за сина й, този бог

безочлив, освен дето е безок,

улучил със лъка си Кофетуа 70 70 Кофетуа — африкански цар — герой на стара английска балада, — който се влюбил в просякинята Зенелофон и се оженил за нея.

и сторил от любов да се търкаля

пред някаква си просякиня краля!…

Не чува, не помръдва, знак не дава!

Преструва се, маймунът!… Чуй тогава:

заклинам те в лика на Розалина,

на устните й пламенни в кармина,

в крачето й, в бедренцата й тръпни

и в другите местенца недостъпни

в съседство с тях — веднага се яви!

БЕНВОЛИО

Ако те чуе, ще се разгневи!

МЕРКУЦИО

Защо? Би трябвало от гняв да пламне,

ако във нейния магичен кръг

такова заклинание извърша,

че моя дух там вътре да се бави,

додето тя сама не му направи

обратно отклинание, понеже

е паднал духом. Ако беше тъй,

разбирам да се сърди, а пък аз

във името на милата му карам

самия него да се понадигне!

БЕНВОЛИО

Той иска, скрил се във гъстака там,

да стане част от тъмнината сам.

На сляпата любов подхожда мрака.

МЕРКУЦИО

Но сляп стрелец улучва мъчно знака!

На бас ловя се, че сега е седнал