Уилям Шекспир: Том 6. Исторически драми

В театъра, макар че рядко се играе, първата част на „Хенри VI“ е напълно способна да грабне вниманието ни и да ни държи в напрежение. Слабостите й изпъкват най-силно за читателя, защото са главно слабости на език, стил и поезия: твърде скована и еднообразна метрика, при която се явяват почти изключително „мъжки“ стихове, завършващи с пауза (както впрочем е и при младия Марлоу, но Марлоу опиянява със силата на своето въображение) изречения, откъснати едно от друго, отсечени като отделни изстрели тропи без фантазия, при които сравненията изпъкват на преден план не толкоз поради своята многобройност, колкото поради своята изкуственост и тежест. При неизбежното изравняване на превода някои от тези слабости изчезват или поне не изпъкват така ясно: метричните особености не биха могли да се запазят, без да се изпуска много от съдържанието, и с това отсечеността на изреченията не се забелязва толкова; обаче остават все пак педантичните сравнения, взети от историята или от по-малко познатата класическа митология и насилствено наложени като външна декорация сякаш за да показват образоваността на автора, а не за да правят предмета по-близък и жив. Шекспир е имал дълъг път да извърви, преди да стигне по-късното си поетическо майсторство. Но пък изумително е колко бързо е извървял този път — краят на всяка от драмите сякаш не е написан от същия човек, който е написал началото, но никъде — освен именно при тази първа част, където е имало изглежда по-късни преработки — не се забелязва някакъв разрив в стила: по-безпомощният стил преминава неусетно в по-зрелия, без да се забелязва граница. Стилистична граница няма и между отделните части, всичко е било писано без прекъсване, последователно и при постоянно нарастващо поетическо умение. И дори при първата част, като изключим по-съмнителните сцени, се чувства същият постоянен напредък. Още след първото действие най-дразнещите маниерности почват една след друга да отпадат и към края се срещат сравнения, които макар и все още донейде декоративни, почиват вече върху собствено наблюдение, като това за женския лебед, който прибира своите малки под крилата си (в Станфорд има и днес извънредно много диви лебеди), или за отблясъците в реката. При тях навлизаме вече в истинския свят на младия Шекспир, изпълнен със спомени от полята около родния му град.

Втората част на „Хенри VI“ е пряко продължение на първата и започва там, където другата завършва — с брака между Хенри и Маргарита Анжуйска. Според хронистите този брак, заради който Хенри скъсал годежа си с дъщерята на граф Арманяк, бил причината за Божия гняв срещу вероломния крал и за всички нещастия, сполетели Англия през неговото царуване. Шекспир споменава бегло този годеж в края на първата част просто като факт, без да му отдава много значение, а набляга много повече на крайно неизгодните условия за новия брак; той показва също, че бракът е бил нещастен и дори без никакво историческо оправдание приписва на Маргарита прелюбодеяние, а никъде не намеква за някакво наказание свише. Напротив, макар че неговата Маргарита допринася донякъде за кървавите междуособици, които избухват по-късно, той вижда главната причина за тях в мекушавия характер на набожния крал и преди всичко във въжделенията на макиавелиста Йорк, към когото се отнася със значително по-малко симпатия, отколкото тези, от които черпи материала си. Хол изрично изтъква в хрониките си, че Йорк почнал да говори за претенциите си върху трона едва когато Хенри, който страдал от повтарящи се пристъпи на умопомрачение, се оказал явно негоден за монарх; и той очевидно му съчувства заради отнетите му права. Шекспир обаче явно е приемал тезата на кралица Елизабет (чиито права върху короната не са били неоспорими), че самото коронясване на суверена заличава всички други възможни претенции и го установява като Божи наместник на земята; той е склонен да смята за безскрупулен злосторник човека, който искал да грабне за себе си короната, след като тя е била запазена безпрекословно от три поколения в Ланкастърския род. Още в първата част — макар навярно в по-късно добавена сцена — той ни показва как младият Йорк, преди още да му бъдат възвърнати правата и титлите, загубени от баща му поради измяна, решава да чака удобния час. Към краля, който му възвръща не само бащината, но и по-високата титла на чичо му — а това е може би първата от многото грешки, които Хенри прави, той не проявява никаква благодарност. Виждаме го като мрачен, мълчалив образ, който в първия си монолог се разбулва пред нас и най-цинично заявява, че възмущението му от новия договор не се дължи на някакъв патриотизъм, а само на това, че така свободно други разполагат с това, което той смята за своя бащиния. Виждаме как в един двор, където поради слабостта на краля почти всеки, от най-високопоставения до най-низкия, ламти да се добере по най-различни начини до по-голяма власт — а тази атмосфера на интригантство, домогване до власт и лични ежби и зависти е прекрасно създадена от младия Шекспир, Йорк почва да събира около себе си една партия — на първо място граф Уорик и баща му, негови по-далечни сродници, които макар с второстепенна титла са между най-богатите и влиятелни феодали в Англия. На тях — за да осведоми онези зрители, които не познават първата част — той обяснява родословието си с още повече подробности, отколкото при първия път и ги убеждава, че по право тронът принадлежи нему. И много скоро по неведоми пътища, но явно не без неговото съдействие, мълвата, че истинският крал трябва да бъде Йорк, плъзва сред народа.