Уилям Шекспир: Том 6. Исторически драми

Пред тези безхитростни поредици от сцени и епизоди без никаква обединяваща мисъл Шекспир — гледайки ги или играейки в някоя от тях — много лесно е могъл да каже: „Толкоз мога и аз.“ При това макар и навярно несъзнателно той е избрал тъкмо жанра, от който е могъл най-много да научи. Защото историята, предлагайки действителни събития и действителни лица с техните подбуди и постъпки, но които той все пак е могъл да си представи творчески, допълвайки или дори променяйки ги според своето собствено виждане, представлявала най-благоприятната почва за развитието на неговото въображение. Белетристиката на онова време, основана предимно върху рицарските романси и техните новооткрити тогава праизвори — късногръцките романси на Хелиодор и Ахил Таций, търсела главно приключения и причудливост. Твърде бедна откъм характери и психология, тя представлявала много по-опасна област за един млад и още неутвърден автор.

От друга страна обаче, начинанието на Шекспир е било и доста амбициозно. Защото, избирайки за сюжета си последното и най-голямо сътресение, преживяно от страната му — кръвопролитните междуособни войни между Бялата и Алената роза, които, като унищожили по-голямата част от старата феодална аристокрация, създали почвата за новата абсолютистка държава на Тюдорите и които служели още като назидание и основа за политическото верую на времето, Шекспир трябва да е бил наясно от самото начало, че тази огромна и твърде сложна материя не би могла да се побере в рамките на една-единствена драма и че ще му е необходима серия от драми, за да може да я представи в цялата й сложност. Така той разделя дългото царуване на Хенри VI на три части, но не механично, а като избира за всяка част определен главен аспект на събитията. Най-напред той показва загубването на френските владения, завоювани с героични усилия от Хенри V и пожертвани през малолетието на неговия син поради себичността на феодалните перове и личните ежби помежду им, които са за тях по-важни отколкото благото на страната. Във втората част виждаме как тези ежби, кликите, до които те водят, и ламтежът за власт у всекиго при един крал слаб, набожен и неспособен да се налага на своите перове, рушат устоите на държавата и дават простор на претендента за престола Йорк, който стъпка по стъпка се издига до ключова позиция в страната, за да се обяви против краля си. А в третата част настъпва хаосът на междуособната война, описан в известната беседа „Против метежа и непослушанието“, която се е произнасяла редовно от всички амвони в страната, и представен нагледно от Шекспир чрез сцените, в които бащата убива сина си и синът — бащата. Но дори и с убийството на Хенри цикълът на бедите не завършва — страната трябва да премине през чистилището на тиранията, представена в „Ричард III“, преди Алената и Бялата роза да се съединят при Хенри VII, основателя на Тюдорската династия и дядо на кралица Елизабет. Така, макар да образуват с другите една непрекъсната верига, всяка една от отделните драми притежава своя определена подтема и представлява едно завършено в себе си цяло.

Първата част на „Хенри VI“ макар и да има свой ясен финал е все пак по-скоро пролог към цялото, отколкото пълноценна драма. Тук отделните личности играят само второстепенна роля, а централният конфликт е между двата народа — на Англия и Франция, при което, с примитивния шовинизъм на времето, французите са представяни в най-черни краски като лекомислени и лишени от героичен дух, а победите им се приписват на вълшебства, подли засади и лукавство, но същевременно се и обясняват с несъгласията и личните ежби между английските вождове. Положението се обрисува символично още в първата сцена, когато над самия ковчег на славния Хенри V избухва неприлична кавга между роднините на краля и пристигат вест след вест за все нови загуби във Франция, много от които тепърва ще се представят в течение на самата драма. Един от вестителите посочва недвусмислено причината за тези поражения — тя е в несъгласията между вождовете; но ясно е, че обширната държава, създадена от Хенри V, не би могла да се разкапе така бързо, още с неговата смърт. Сцената всъщност представя в сгъстен вид главната тема на драмата; и ние виждаме после как големите пълководци от поколението на покойния крал си отиват един след друг: Солзбъри — убит от засада; Бедфорд (когото познаваме като младия принц Джон от „Хенри IV“) — от старост, но запазвайки героичния си дух докрай; и най-сетне Толбът, изтъкнат още от самото начало като най-славния от всички — оставен без подкрепления от собствените си началници. А на тяхно място идва едно ново поколение, чуждо на доблестта на старите — макиавелистът Йорк, който още отсега таи кроежи за короната; заклетият му враг и далечен братовчед Съмърсет; и салонният кавалер Съфък, който ще стане любовник на кралицата. За да помести всичко това в драмата си, Шекспир е боравил съвсем свободно с фактите, най-вече с хронологията и подреждането им. Ако би държал да спазва точно хронологията, смъртта на Толбът би трябвало да дойде след въстанието на Кейд към края на втората част от трилогията (където наистина се споменава нещо за загубата на Франция), а Съфък би трябвало да бъде представен като един от старото поколение с немалко заслуги за себе си — Маргарита наистина се е осланяла на много по-възрастния от нея дук, но за незаконна любов между двамата не говори нито един от историческите извори. Каква е причината за дълбоките вражди между феодалните владетели, защо се мразят Съмърсет и Йорк или Глостър и епископът Бофорт — всъщност братя по баща, Шекспир не ни обяснява, както и не обяснява причината за ненавистта между Капулети и Монтеки в „Ромео и Жулиета“. Такива свади са за него като че ли характерни за разпадащия се феодализъм; ирационални, възникващи сами по себе си, те не могат да се обясняват, Бофорт наистина е представен в такива краски, че е почти дълг на всекиго да му се противопоставя, но фактически само Глостър му излиза насреща и в неговата неприязън има явно нещо твърде лично, а не само патриотична принципност.

Читать дальше