Пол Андерсън - Операция „Хаос“

За миг пред очите ми сякаш се разтвориха адските двери. Почти несъзнателно притиснах рязко към себе си Сибелита, целунах я лекичко и захапах устната й — усетих вкуса на демонската кръв.

— Да вървим — напевно стенеше тя. — Любими мой, отнеси ме в кулата!

Вдигнах я и я понесох през двора.

— Стийв!

Викът на Джини ме прободе като с нож. Изпуснах товара си. Сибелита се пльосна на земята върху прекрасния си задник и изстреля няколко твърде неприлични думи. Изумено се вторачих в Джини — тя се беше провесила от килима, който кръжеше над разрушената врата, червеникавите й коси бяха разпилени в безпорядък по голите й рамене. И макар да знаех, че е загубена за мен (защото ми я отне Амарис и миналото никога нямаше да се върне), стана ми ясно: никой друг освен Джини не ми е нужен.

Сибелита се надигна. На лунната светлина тя изглеждаше съвсем бяла. Повече не я желаех, да върви по дяволите. Презрително се усмихна на Джини, обърна се към мен и разтвори обятия.

Като казах „Защитавай се!“, аз се превърнах във вълк. Сибелита избягна атаката ми. Отново чух — сякаш от друг свят — вика на Джини. Цялото ми внимание беше приковано в сукуба. Тялото на Сибелита затрепери, посивя и внезапно също се превърна във вълк. Тя безсрамно ми се усмихна, ароматът на самка ме удари в носа като с тояга.

Не й дадох възможност за нови изкушения, захапах я направо за гърлото. Търколихме се, преплели тела. Тя беше силна, подвижна и упорита, но не бе тренирана в тънкостите на ръкопашния бой на върколаците. А аз и когато се превръщах в животно, продължавах да владея джудо. Подпъхнах челюсти под нея и сключих зъбите си там, където се бях прицелил.

Кръвта на демона беше сладка и същевременно отвратителна. Тя вече не можеше да възбуди желанието ми. Твърде силна беше завладялата ме любов към жена ми и омраза към съществото, с което се сражавах. Ако предпочитате съвременна терминология — в жлезите ми се бяха натрупали достатъчно тестостерон и адреналин и потискаха всички останали хормони.

Аз я убих.

В последния миг чух — но не със слуха си — пронизителния вопъл на демона.

Мръсен дух! Почувствах — и не с нервите си — завихряне на пространство-времето, когато демонът се съпротивяваше, отлитайки към породилия го адски континуум. Зъбите ми действаха бързо и безжалостно. Пред очите ми тялото му го напускаше и бездушният сукуб се стапяше в царството на мрака.

Легнах до трупа на вълчицата, едва си поемах дъх. Трупът се гърчеше, гледката беше страшна: променяше се последователно — вълчица, жена, мъж, — рогат сатаноид. Когато последните свързващи сили изчезнаха, тялото задимя и се превърна в кълбо пара.

Бавно, едва-едва се връщаше разпокъсаният ми разум. Лежах на коленете на скъпата ми Джини. Горе дружелюбно ми намигаха звездите, обливаше ни прохладната лунна светлина и замъкът беше само купчина камъни.

Отново се превърнах в човек и я прегърнах.

— Всичко свърши добре, любима — въздъхнах аз. — Всичко е добре. Аз я унищожих. А сега ще убия и Амарис.

— Какво? — тя вдигна мокрото си от сълзи лице и докосна устните ми. — Нима не знаеш? Ти вече го уби!

— А?

— Да, познанията ми отчасти се върнаха… след като тръгна — тя въздъхна на пресекулки. — Инкубите и сукубите са едно и също нещо. Те променят пола си… когато потрябва… Амарис и тази пачавра са едно и също!

— Искаш да кажеш, че тя не… той не… — така простенах, че сигурно чак сеизмографът в Калифорния го е регистрирал. Това страдание беше най-искрената благодарствена молитва, която някога съм отправял към Бога.

Не че не бях готов да простя на любимата си, та нали самият аз изпитах върху себе си мощта на демона. Но когато разбрах, че всъщност няма какво да й прощавам, сякаш камък падна от гърба ми.

— Стийв! — изписка Джини. — И аз те обичам, ама ребрата ми не са от желязо!

Скочих на крака.

— Преодоляхме и това изпитание — невярвайки сам на себе си, прошепнах аз. — Действително спечелихме играта.

— Какво искаш да кажеш? — попита свенливо тя, а очите й вече сияеха.

— Какво пък — обобщих дълбокомислено, — получихме много полезен урок по смирение. Сега познаваме собственото си подсъзнание много по-добре от един обикновен човек.

Потръпнах. Помислих си, че едва ли един обикновен човек би могъл да извърви обратния път от смъртта към живота, както го направихме ние. И то през втората нощ от сватбата ни! Но тъкмо такива, каквито сме, ние успяхме да прескочим трапа. Макар че срещу нас се е изправило нещо по-голямо, отколкото домогванията на един дребен демон. Неслучайно сме примамени в неговото леговище — този някой или нещо искаше да ни унищожи.