Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Тя поклати глава.

— Не мога, Стийв.

— Сигурно ще можеш. Разбира се, ще се наложи да използваме Т-вълшебството, но…

— Там е работата, я. Твоите човешки гени са съединени с вълчите. Всичко, което ти е нужно при промяната, е поляризирана светлина. Но за мен това означава голяма трансформация и… Не знам… Чувствам, че не мога да го направя… Дори формулите не си спомням. Изобщо нищо не помня. Всичко, което знаех, се обърка и се изпари дори повече, отколкото съм очаквала. Ще се наложи отново да премина елементарен курс на обучение. А сега може да ме промени само професионалист.

Въздъхнах, защото се надявах да станем и двамата вълци. Светът не може да се опознае истински, ако си служиш само с човешки сетива и човешки разум и ако не изживееш усещанията, присъщи на животните. А Джини безспорно е част от този свят… Какво пък!

— О кей — казах. — Тогава после, когато отново станеш специалистка.

— Разбира се. Много съжалявам, скъпи. Но ако ти искаш да се поразходиш в облика на вълк, тичай. Ами ако завъдиш бълхи? — тя се наведе гальовно към ухото ми. И тогава чухме стъпки.

Скочих. Думите, които промърморих, не изразяваха особено гостоприемство. Под черното кадифено небе по отдалечаващата се пътечка към нас се приближаваше някаква сянка.

Кой ли пък е този? Някой от селото, което е на петнадесетина километра оттук? Но… Когато съм човек, носът ми не е много усетлив (според вълчите ми стандарти), а въпреки това миризмата, която долових, не ми хареса. Не че беше неприятна, обратното, от острия аромат неясното в мрака лице на Джини стана още по-прекрасно. И все пак нещо в мен се съпротивяваше.

Непознатият вече влизаше в патиото и аз тръгнах да го посрещна. На ръст беше като мексиканец, тоест по-нисък от мене. Движеше се толкова безшумно, колкото вдига шум струйка дим, и аз си помислих да не би да е върколак ягуар. Гъвкавото му тяло бе облечено в безукорно бял костюм, а върху него — тъмно наметало. Лицето му бе засенчено от широкопола шапка. Когато свали шапката си и се поклони, падащата от прозореца светлина обля лицето му. Никога не бях срещал толкова красив мъж: високи скули, гръцки нос, остра брадичка, раздалечени зеленикави очи, от които бликаха златисти искри. Кожата му бе по-бяла от кожата на жена ми, а косите му бяха гладки, светли, с пепеляв оттенък. Видя ми се съмнително да е мексиканец. По-скоро е представител на отдавна съществувала, забравена сега раса.

— Буенос ночес, сеньор — възгрубо казах аз. — Пардон, перо но абламос еспаньол! — изкривих си душата, но не ми се искаше да дрънкам вежливи глупости.

Не мога да определя дали гласът, който ми отговори, беше тенор или контраалт, но при всички случаи звучеше като музика.

— Повярвайте ми, сър, владея всички езици, които могат да ми потрябват. Моля да бъда извинен, но като видях отдалече, че къщата свети, осмелих се да предположа, че стопанинът се е върнал. И реших да го навестя, за да го поздравя по съседски.

И изговорът, и строежът на фразите бяха архаични. Например гласните звучаха по шведски, макар да липсваше присъщият на шведския език ритъм на изречението. Сега обаче ме учудиха самите думи.

— По съседски ли?

— Обстоятелствата са такива, че ние — аз и сестра ми — живеем в онзи разрушен замък…

— Какво? Но… — спрях на средата на думата. Фернандес не ми е споменавал такова нещо, от друга страна, самият той не е тук от много месеци насам. Беше купил тези няколко акра от мексиканското правителство, чиято собственост са и Форталеза, и земите наоколо. — Купили сте този замък?

— Няколко стаи в него ни подсигуряват напълно комфортно съществуване, добри ми сър — избягна прекия отговор той. — Скромното ми име е Амарис Маледито. — Устата му, толкова рязко очертана, че трудно можеше да се забележи колко са пълни устните му, се изкриви в усмивка. Ако не беше миризмата, която усещах, щях да бъда окончателно покорен. — Вие и вашата прекрасна лейди сте гости на сеньор Фернандес? Добре дошли.

— Временно се настанихме в тази къща — Джини говореше също като дете, задъхвайки се. Крадешком я погледнах и в жълтата светлина от прозореца видях, че очите й блестят и че непрекъснато го гледа в лицето. — Казваме се… Вирджиния… Стивън и Вирджиния Матучек.

С някакво хладно недоумение помислих — младоженките кой знае защо смятат, че щом вече са „мисис“, това трябва да прави впечатление на всички: „мисис еди коя си“ и не можеш по никакъв начин да разколебаеш тази им увереност.