Пол Андерсън - Операция „Хаос“

— А ако не се съглася? — промърморих аз.

Той разпери ръце.

— Тогава никога няма да изпитате желание да се сдобиете с харем. От вас зависи.

— Нека си помисля — помолих аз. — Не е толкова… лесно.

— Моля, мислете — учтиво отговори той и се наведе над книжата си.

Седях отпуснат, доколкото можех, вдишвах дима от пурата и силно го издишвах. Техните техници могат да премахнат магията от армията ни само ако доброволно се съглася. А аз не исках.

Прозорецът зад гърба на емира… Това значи да падна от втория етаж на улицата. Най-вероятно ще се пребия. Но е за предпочитане пред всички други предоставени ми възможности.

Повторих си наум заклинанието, което съставих. Истинският специалист трябва да знае най-малкото един мъртъв език — латински, старогръцки, класически арабски, санскрит, староеврейски и т.н. Според общоприетите основи на симпатическата наука с обикновени думи не можеш много да повлияеш върху свръхестествените феномени. Но без да слагам в сметката няколкото клишета от минимума, необходим за управляване на механичните вещи във всекидневието, аз не съм специалист в тази област.

Въпреки това обаче владеех добре един екзотичен диалект. Не знаех дали ще ми свърши работа, но бях длъжен да опитам. И се реших. Мускулите ми се напрегнаха и се сгърчиха. Това не беше случайно: изтръсках пурата си в пепелника и когато отново я поех, върху нея имаше залепена малко пепел от пурата на емира. Повторих си наум римите, поднесох пурата към устата си и произнесох заклинанието:

Примижах с дясното си око и доближих горящия връх на пурата към него. Емирската пура подскочи и се заби в дясното му око. Той зави и падна по гръб. Аз скочих. Фенекът върколак се оказа на пътя ми и аз го фраснах с тилната страна на дланта си по кльощавия мръсен врат, откъснах и висящото на шията му фенерче. Охраната закрещя и вкупом се спусна към мен. Прелетях към масата, по пътя си грабнах шишето и спрях до емира. Той беше обезумял от болка и се вкопчи в мен. Окото му се беше превърнало в страшна рана, ужасно беше да я гледаш. Замахнах с шишето и се развиках:

Като свърших, откопчих се от емира и хвърлих шишето по него. Стихчетата бяха отвратителни и нямаше да имат ефект, ако той беше осъзнал колко са калпави. Но аз се освободих.

А после и кълбото, и пепелникът, и чашите полетяха след шишето и във въздуха не можеше да се разминеш от счупена стъклария.

Нямах намерение да чакам и да гледам какво става. Тъкмо обратното. Излетях през прозореца като дявол, комуто са креснали: „Махай се!“. Приземих се подобно на топка в канавката, подскочих и си плюх на петите.

Войници имаше навсякъде. Около мен като дъжд се сипеха куршуми. Навярно съм поставил рекорд, тичайки по съседната уличка. С магьосническото си зрение открих един отворен прозорец и скочих в него. Свих се под перваза и дочух как покрай мен профуча хайката.

Помещението беше склад на разграбено дюкянче и в него бе достатъчно тъмно, тъкмо за моята цел. Откачих фенерчето от врата си и извърших трансформацията. Преследвачите ми ще се върнат след малко, затуй трябваше да стана неуязвим за оловото.

След като се превърнах във вълк, с обонянието си потърсих друг изход. Задната врата беше открехната. Промъкнах се през нея. Дворът бе отрупан със стари касетки и щеше да ми послужи като добро скривалище. Легнах между тях и се помъчих да потисна вълчата си природа — ужасно ми се искаше да ги нападна.

Отидоха си, а аз се опитах да обмисля положението. Изкушението да избягам оттук, навирил опашка, беше голямо. Вероятно бих могъл да го направя — от формална гледна точка аз изпълних своята част от задачата. Но в действителност работата още не е свършена и Вирджиния — ако е жива — е сама с ифрита и…

Когато се опитах да си спомня как изглежда, пред очите ми изплува следният образ: вълчица с приятно ухаеща козина. Яростно разтърсих глава. Умората и отчаянието ме връхлитаха на вълни, животинските инстинкти надделяваха. Ако имах намерение да направя нещо, трябваше да го сторя колкото се може по-бързо.

Усилено мислех. Подуших наоколо. Градът бе пълен със смущаващи миризми, но аз долових слаб полъх на сяра и предпазливо затичах в ситен тръст нататък. Криех се в сянката и макар на два пъти да ме забелязваха, не ми извикаха. Навярно предположиха, че съм от тяхната шайка. Рязката миризма на сяра ставаше все по-силна.