Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Добре, ценни книжа няма — каза Рудолф. — Тогава какво е направил с парите си? — попита той, като се постара гласът му да не звучи раздразнено.

— Имаше две банкови сметки — обясни Кейт. — Една чекова книжка във франкове в „Креди Лионе“ тук, в Антиб, и една спестовна книжка в долари в Креди Сюис в Женева. Предпочиташе да му плащат в долари. Тази спестовна книжка е незаконна, защото живеем във Франция, но това не ме тревожи. Никой никога не е повдигал въпроса.

Рудолф кимна. Брат му все пак не е бил напълно лишен от здрав финансов разум.

— Спестовната книжка, последните съобщения от „Креди Лионе“ и чековата книжка са в каютата, в чекмеджето под леглото. Уесли, ако искаш, иди да ги донесеш — каза Кейт.

Уесли тръгна към капитанската каюта.

— Мога ли да те попитам, Бъни — продължи Рудолф, — как ти плащаше Томас?

— Не ми плащаше — отговори Дуайър. — Ние бяхме съдружници. В края на годината си поделяхме, каквото е останало.

— Имахте ли някакви документи — договор или официално споразумение?

— Господи, не — извика Дуайър. — За какво ни беше договор?

— Яхтата на негово име ли се води, или на двама ви? Или може би на него и на Кейт?

— Та ние сме женени от пет дни, Руди — каза Кейт. — Не сме имали време за такива неща. Клотилд се води на негово име. Документите са в чекмеджето при книжките. Със застраховката и другите разписки.

— Аз ходих при адвокат — въздъхна Рудолф.

Разбира се, помисли си Гретхен. Беше застанала на вратата, обърнала поглед към кърмата. Размишляваше върху телеграмата на Били. Кратко, учтиво съобщение от непознат човек, който не изпитваше нито чувство за скръб, нито желание да предложи утеха. Тя не познаваше порядките в армията, но знаеше, че ако поискат, войниците получават отпуск, за да присъстват на погребение. Беше писала на Били да дойде и на сватбата, но той й бе отговорил, че е прекалено зает да разпраща товарни камиони и военни коли през цяла Белгия към Армагедон и няма време да танцува по сватбите на полузабравени роднини. Аз също съм една от тези полузабравени роднини, помисли си горчиво Гретхен. Нека тогава се затрива в Брюксел. Няма що, достоен син на баща си. И тя се опита да съсредоточи вниманието си върху Рудолф, който търпеливо се мъчеше да оправи объркания живот на няколко души. Разбира се, че веднага е отишъл при адвокат. В края на краищата смъртта е юридически въпрос.

— Френски адвокат — продължи Рудолф, — който за щастие говори добре английски, препоръча ми го управителят на хотела. Изглежда човек, на когото може да се разчита. Той ми каза, че макар всички вие да живеете във Франция. Вашият дом е яхтата и не притежавате жилище на френска земя, а според френските закони яхтата представлява американска територия, затова най-добре е да не се съобразяваме с френските изисквания, а да се отнесем направо към американския консул в Ница. Имате ли възражения по този въпрос?

— Каквото ти кажеш, Рудолф — обади се Кейт. — Както смяташ, че е най-добре.

— Щом ти мислиш, че е добре, и аз така мисля — каза Дуайър. Гласът му издаваше досада като на малко момче в час по аритметика, на което много му се иска да е навън и да играе бейзбол.

— Ще се опитам да говоря с консула следобед да видя какво ще ни посъветва — каза Рудолф.

Уесли се върна с двете книжки и с последните три разписки от банките.

— Имаш ли нещо против, ако ги взема? — обърна се Рудолф към Кейт.

— Той беше твой брат…

Както винаги никой нищо не спестява на Руди, помисли си Гретхен, застанала на вратата с гръб към салона.

Рудолф взе книжките и документите от Уесли. Погледна последната разписка от „Креди Лионе“. Остатъкът беше малко повече от десет хиляди франка. Това прави около две хиляди долара, пресметна Рудолф сумата. После отвори другата книжка.

— Единайсет хиляди, шестстотин двайсет и два долара — каза той. Беше изненадан, че Томас е спестил толкова много.

— Мен ако питаш, това е всичко — каза Кейт. — До последния цент.

— Да не забравяме яхтата — напомни Рудолф. — Какво ще правим с нея?

За миг в салона настана мълчание.

— За себе си аз знам какво ще правя с нея — каза спокойно Кейт, без да се вълнува, и се изправи. — Ще си тръгна и ще я оставя. Още сега. — Старомодната, твърде тясна рокля се вдигна над закръглените й загорели колена с трапчинки.

— Кейт, трябва да решим нещо — възпротиви се Рудолф.

— Каквото и да решиш, аз ще го приема. Но още една нощ тук няма да изкарам — заяви тя.