Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Ясно — отвърна Рудолф и въздъхна. — Обадете й се, ако обичате. Кажете й, че ще отида при нея, но първо искам да видя как е жена ми. — Трябваше да остане цялата нощ в Ница. Или да гребе до зори. И да се заеме с всичко на сутринта.

— И още нещо — каза портиерът. — Един господин дойде да ви търси. Някой си мистър Хъбъл. Каза, че е от списание „Тайм“. Използва телекса.

— Ако пак дойде и поиска да ме види, кажете му, че ме няма.

— Разбирам. Лека нощ, мосю.

Рудолф повика асансьора. Мислеше да се обади по телефона на Жана, да й пожелае лека нощ, да се опита да й каже какво е направила тя за него, да чуе плътния й глас, леко дрезгав и чувствен, и да заспи със спомена за тази нощ, та да бъде лек сънят му. Сега обаче не можеше да направи това. Чувстваше се стар, бавно пристъпи в асансьора, излезе в коридора и отвори вратата на апартамента колкото се може по-безшумно. Лампите в салона и в стаята на Джийн светеха. След убийството тя отказваше да спи на тъмно. Щом Рудолф наближи вратата, го извика:

— Да, мила — въздъхна той. Надяваше се, че е заспала. Влезе в стаята й. Тя седеше в леглото и втренчено го гледаше. Той машинално се озърна да види няма ли чаша или бутилка наоколо. Но нямаше нито чаша, нито бутилка и той позна по лицето й, че не е пила. Изглежда стара, помисли си Рудолф, стара. С изпито лице, с помръкнали очи и с дантелена нощница тя сякаш представляваше злонамерен портрет на себе си след четирийсет години.

— Колко е часът? — рязко попита тя.

— Минава три. Заспивай вече.

— Минава три? Консулството в Ница отворено ли е по това време?

— Реших да си почина тази вечер — отговори той.

— От какво?

— От всичко!

— От мене — каза горчиво тя. — Вече ти е станало навик, нали? А може би дори начин на живот?

— Хайде да говорим за това утре — предложи той.

— Миришеш на парфюм — сбърчи нос тя. — И за това ли ще говорим утре?

— Ако искаш. Лека нощ — каза той и тръгна да излиза от стаята.

— Остави вратата отворена. Всички пътища за бягство трябва да са открити.

Той остави вратата отворена. Да можеше да я съжали…

Влезе в собствената си стая през салона и затвори вратата. После отключи другата към коридора. Не му се щеше да обяснява на Джийн, че Гретхен настоява да го види, защото смята, че трябва спешно да му каже нещо.

Стаята на Гретхен беше в дъното на коридора. Той мина покрай обувките, оставени от гостите да бъдат лъснати, докато те спят. Европа се намира на прага на комунизма, каза си той, но обувките продължават да се лъскат всяка нощ между дванайсет и шест от бъдещи комисари и обещаващи троцкисти.

Рудолф почука на вратата. Гретхен веднага отвори, сякаш бе чакала права, предупредена от портиера, и не можеше да губи нито секунда да прекоси стаята, а веднага трябваше да се озове срещу брат си. Беше облякла светлосин хавлиен халат. Синьото беше почти същото като роклята на Жана в кафенето. Та тя поразително прилича на Жана, каза си той, като гледаше дребното й бледо лице, тъмната коса и стегнатото й, елегантно тяло. На всяка крачка — прилики. Тази мисъл не му бе хрумвала досега.

— Влизай — каза тя. — Толкова се притесних! Господи, къде беше?

— Дълга история — отвърна той. — Не може ли да почака до утре?

— Не може да почака до утре — каза тя, като затвори вратата. Подуши въздуха и саркастично добави: — Миришеш божествено, братко. И имаш вид на човек, който току-що е бил съблазнен.

— Аз съм джентълмен, а джентълмените не обсъждат въпроси от този род — отбеляза Рудолф, опитвайки се да омаловажи думите й.

— Дамите обаче ги обсъждат — отвърна тя. Гретхен можеше да се държи и вулгарно.

— Хайде да оставим това сега, моля те — каза Рудолф. — Имам нужда от малко сън. Какво толкова спешно има, дявол да го вземе!

Гретхен тежко се отпусна в голямото кресло, сякаш не можеше да стои повече на крака от умора.

— Бъни Дуайър се обади преди един час — троснато каза тя. — Уесли е задържан.

— Какво?

— Уесли е задържан в Кан. Сбил се е в един бар и за малко не убил някакъв човек с бутилка от бира. Ударил и един полицай и е трябвало да бъде усмирен. Не смяташ ли, че това е достатъчно спешно, братко?

1968

Днес в Брюксел има вълнения, избухват бомби. Спорът е за това, дали децата от фламандски произход трябва да учат на собствения си език, или на френски и дали имената на улиците трябва да са изписани и на двата езика. Негрите в поделението тук заплашват, че ще се разбунтуват, ако не им позволят да ходят с африкански прически. Хората са готови да се разкъсат един други за най-малкото нещо. А това, колкото и да ми е тъжно да го призная, обяснява защо съм в униформа, макар че аз самият нямам никакво желание да причинявам нищо лошо на когото и да било и що се отнася до мен, всеки, който иска, може да си говори на фламандски, на баскски, на сърбо-хърватски или на санскрит, на мен ще ми звучи еднакво прекрасно.