Ъруин Шоу - Париж, Париж

Надникни в художествените галерии, където новото поколение, което рисува абстрактни линии, кръгове и квадрати, изглежда като цяло иска да изкрещи едно и също нещо — „Боли ме!“. Помисли за Сезан, Гоген и Модилиани, които изобщо не продават картини в този град и за Буфе, който продава прекалено много.

Погледни към театралните афиши. За зимни развлечения се предлагат Бекет, Йонеско и Гене, единият казва: „Невъзможно е да се помръдне“, другият твърди: „Не може да се общува“, а третият вика: „Няма как да не мамиш и да не бъдеш мамен“.

Погледни към откритите пазари, където домакините ровичкат из безцветните зеленчуци на зимата и казват: „Невъзможно е да се живее със заплатата на мъжа ми“.

Погледни към вечерните вестници. Не… като се позамисля, по-добре недей.

Зареди се с носталгия — тананикай старите песни и се разхождай по „големите булеварди“, където витринките пред киносалоните са окичени със снимки на полуголи млади звездички и най-различни млади актьори с оръжие в ръце. Бирариите са безмилостно осветени и изглеждат мръсни, келнерите имат преуморен и недобре заплатен вид, а клиентите, увити в палта и шуби, седят на остъклените тераси под инфрачервеното отопление в упорита пародия на лято. Всичко е измислено така, че да ти се прииска веднага да си идеш вкъщи и да изхвърлиш старите песни от колекцията си с плочи. Новите песни се леят от входовете на музикалните магазини и те карат да изпитваш чувството, че вече никой не знае как се пише или пее песен. Момичетата са загърнати в безформени издути палта и в тяхната мъченическа преданост към найлона краката им са болезнено сини от студа, докато те бързат да се върнат на зле платената си работа. Изглеждат неприветливи и недостъпни и почитателят на жените въздъхва с копнеж по друг сезон, когато същите тези момичета, облечени за слънчеви дни и топли нощи, изглеждат като възхитителна собственост на всеки наблюдател в града.

В Париж през зимата човек забелязва, че има по-малко деца по улиците и повече линейки, по-малко жени и повече мъже и винаги прекалено много гълъби, хранени с вчерашен хляб от смахнати, антисоциални бабички, които изобщо не се замислят за вредите, нанасяни от пернатите им приятели на статуите в столицата или за милионите часове сън, които те струват на обитателите на града с подлудяващото ранноутринно гукане, пляскане и почукване. Ако някога град е имал нужда от неми и въздържани птици, то това е Париж и човек не може да не се запита, в случай че дърветата и хората умират като дишат въздуха на града и има нещо в атмосферата, което поддържа раждаемостта ниска, защо тези гълъби просперират така шумно и се плодят с такава страст?

През зимата в Париж по-често се срутват сгради, самолетите летят по-ниско, хеликоптерите накъсват въздуха по пътя си към и от Брюксел, а мотоциклетите ти опъват нервите с вечното си машинно кашляне. На thes dansants в огромните зали повечето двойки грациозно се въртят под музика, композирана от момичета, които чакат да бъдат измамени от мъжете и за които човек знае, че няма да бъдат удовлетворени дори в това свое скромно желание. Вечерно време, в ресторантите, навсякъде се сблъскваш с картини на скучна съпружеска вярност, отдавна женени двойки се хранят с нехигиеничните си кучета на трапезата между тях, като от време на време подхвърлят по някоя дума на животното и почти никога не се обръщат един към друг. Трудно е да се открие какво наричат парижаните les vrais couples d’aout. Истинските августовски двойки обикновено се състоят от мъж, чиято жена е на море с децата и хубаво момиче, което вероятно е в Париж през август, защото е модел за есенните колекции. Разликата между обичайните зимни двойки и les vrais couples d’aout е, че последните внасят оживление в помещението, защото те са се търсили, те вечерят заедно доброволно, те се наслаждават на компанията си и имат страшно много неща да си кажат.

Замисляш се за всички литературни награди, които се връчват в Париж, средно по една на ден, което прави около деветдесет за цялата зима и вместо да споделиш удовлетворението на тези, чиито достойнства са възнаградени, теб те боли от огорчението на десетте хиляди писатели в града, които този сезон не са спечелили нито една награда и чиито книги не стоят на витрината на никоя книжарница този следобед.

Потръпваш пред жестокостта на града и се сещаш за разказаната снощи история за красивата жена на трийсет, чието лице преди се появявало непрекъснато по кориците на всички списания, а сега не може да си намери работа като модел дори при най-лишения от амбиции редактор.