Ъруин Шоу - Париж, Париж

— С нея е свършено — каза весело небрежният глас. — Тя просто прекали. Винаги така става в този град. Ако те знаят по име, няма и да те погледнат.

През зимата ти дожалява дори за фотографите-репортери, навлечени, духащи на премръзналите си пръсти в непрестанните си бдения край вратите на големите хотели, от които филмови звезди или гостуващи сановници могат да се появят евентуално навреме за последното издание. По-късно, когато на репортерите им нареждат да отидат на Левия бряг, за да отразят студентските вълнения, на теб ти дожалява за тях дори още повече, докато полицаите ги удрят с палки по главите и им чупят скъпите фотоапарати, защото ченгетата по цял свят се смятат за добродушни семейни мъже и не са склонни да им се правят лесни за идентифициране снимки, които ги показват в печата как халосват по тила разни млади жени.

Разпростри симпатиите си и над собствениците на известни стари ресторанти, където никой преди не е изяждал обяда си за по-малко от три часа и които сега се подчиняват на времената и преобразяват салоните им в снек-барове. Постави се на мястото на тези победени възрастни апостоли на радостта, докато те наблюдават как винарските им изби се разпродават на търг, докато бургундското върви на цели партиди, докато се извикват имената на прочутите chateaux, докато се откарват скъпоценните сандъци, защото е малко вероятно някой в новото cafe от хром и пластмаса да поръча La Tache с шунковия си сандвич или Montrachet с хамбургера си.

Помисли си за старите дами в разнищени пуловери замръзнали във вестникарските будки, за продавачките, които по цял ден стоят на крака в неотоплените си бакалнички, за ловците на стриди, които отварят милиони черупки на зима с голите си, подпухнали пръсти, полепени със замръзнали водорасли на ветровитите улици; помисли за побърканите младежи, които се промъкват между къщите със затворени капаци след полунощ и рисуват символа на Jeune Nation по стените на града, за да накарат парижани да научат, че фашизмът не е мъртъв във Франция; помисли за несломените колтове от зелените поля на Ирландия обречени да стрелят на месо утре в кланицата на булевард „Вожирар“.

Тъжното минало също присъства със смесените си претенции през зимата в Париж и в съзнанието нахлуват мрачни спомени: за Наполеон в оставка на половин заплащане на двайсет годишна възраст, с ранг лейтенант, който се храни икономично, за да спести някое су и се тревожи, че всички войни са свършили; за Ней, когото Наполеон нарече най-смел сред смелите, който предлага да докара бившия си командир на краля Бурбон в клетка, когато Наполеон се връщаше от Елба; за Балзак, който се крие от кредиторите си на улица „Реноар“; за Едит Пиаф, която пее „La Vie en Rose“ 2 2 „Животът в розово“. веднага след войната и „La fille de joie est triste, au coin d’la rue, la-bas. Son accordeoniste, il est parti soldat…“ 3 3 Проститутката на ъгъла е тъжна, нейният акордеонист замина войник. Гледаш Морис Шевалие на една премиера и забелязваш, че той остарява и си губи гласа, виждаш Жорж Карпентие, белокос и безпогрешен като външен министър, на първите редове в понеделник вечер на борбите в Двореца на спорта и си спомняш как, когато беше chevalier sans peur and sans reproche 4 4 Рицар, безстрашен и безупречен. , с едра дясна ръка, но не достатъчно тежка за професията му, Джек Дъмпси го нокаутира в четвъртия рунд на игрите в Нюарк и около него нямаше никой, който да говори достатъчно френски, за да може да му бъде от полза, когато падна за последен път. Спомняш си Хитлер при Триумфалната арка и Гьоринг при „Максим“ и Лувъра; спомняш си Ф. Скот Фицджералд, пиян в бара на „Риц“, как пише най-хубавата си книга и получава най-лошите отзиви за нея. Прокарваш пръст по новите анти-романи в книжарниците и си задаваш въпроса какво ли е било да си Ги дьо Мопасан на път към приюта на доктор Бланш, какво ли е мислел Дюма, когато, стар и passe, е позволил да бъде сниман с Ада Менкен седнала в скута му. Опитай се да си представиш какъв товар от страдание човек трябва да е понесъл, за да напише, както е написал Верлен: „Il pleure dans mon coeur comme il pleut sur la ville“ 5 5 Сърцето ми плачеше като изливащ се дъжд над града… .

Зимата, като нещастието, е по-хапеща в Париж, отколкото другаде. Най-веселият от градовете пада от най-високо, когато се потапя в мъка. В най-остроумния от градовете най-силно се забелязва, когато шегата е плоска. Най-гостоприемният от градовете е най-самотен, когато вратите са затворени. Най-откритият в любовта град е най-студен, когато любовниците са вкарани на закрито. Тук е невъзможно да се подмине негероичният факт, че недостатъчно хора се целуват под дъжда или при пет градуса под нулата.