Ъруин Шоу - Богат, беден

Тръгнаха през гората към къщата. Когато наближиха, видяха, че отпред е паркиран буикът. Отвън никъде не светеше, само от един френски прозорец на долния етаж проблясваше светлина.

Стъпваха предпазливо по цветната леха пред прозореца. Прозорецът стигаше почти до земята. Едно от крилата му беше леко открехнато. Завесите бяха полуспуснати. Клод коленичи в пръстта, Том го възседна и по този начин и двамата успяха да надзърнат едновременно вътре.

Доколкото можеха да видят, в стаята нямаше никой. Помещението беше голямо, квадратно, с роял, дълго канапе, големи меки кресла и масички със списания върху тях. В камината гореше огън. На лавиците по стените имаше много книги. Стаята се осветяваше от няколко лампи. Двукрилата врата срещу прозореца беше отворена и Том видя един коридор и долните стъпала на стълбището за втория етаж. — Виж как си живеят хората — прошепна Клод. — Аз да имах такава къща, всички леки жени в града щяха да са мои.

— Затваряй си устата — каза Том. — Нямаме работа тук. Хайде да тръгваме.

— Чакай, Том — възпротиви се Клод. — По-спокойно. Едва сме пристигнали.

— За мен това не е най-хубавият вариант за прекарване на вечерта — отговори Том. — Да кисна на студа и да гледам в една празна стая.

— Сега ще стане нещо, за бога, почакай — каза Клод. — Те сигурно са на горния етаж. Няма да стоят там цяла нощ.

Том не искаше никой да влиза в стаята. Никой. Искаше да се махне от тази къща. И да не я доближава повече. Но се боеше да не би Клод да помисли, че го е страх.

— Добре — каза той. — Ще почакам още няколко минути — и се отдалечи от прозореца; Клод остана коленичил да наднича. — Извикай ме, ако стане нещо — добави Том.

Нощта беше много тиха. Мъглата, която се стелеше по влажната земя, ставаше по-гъста; на небето нямаше звезди. В далечината под тях блещукаха слабо светлините на Порт Филип. Имението на Бойлан се простираше във всички посоки около къщата — виждаха се безброй огромни стари дървета, очертаваше се оградата на игрището за тенис, на петдесетина метра се различаваха някакви ниски постройки, използувани някога за конюшни. И на цялата тази площ живее само един човек. Том си помисли за леглото, което делеше с брат си, Е, тази вечер и Бойлан делеше с някого леглото си. Том се изплю.

— Ей! — Клод замаха възбудено. — Ела, ела.

Том се върна бавно при прозореца.

— Той току-що слезе по стълбите — прошепна Клод. — Гледай, погледни, моля ти се.

Том погледна. Бойлан беше с гръб към прозореца в дъното на стаята. Стоеше до една масичка, на която имаше чаши, бутилки и кофичка с лед. Наливаше уиски в две чаши. Беше гол.

— Що за навик да се разхождаш така из къщи — каза Клод.

— Затваряй си устата — отговори Том. Той наблюдаваше как Бойлан слага небрежно лед в чашите и налива сода от едно шише със сифон. Бойлан не взе веднага чашите. Отиде при камината и хвърли едно дърво в огъня, след това отиде до една масичка при прозореца, извади някаква лакирана кутия и взе от нея цигара. Запали я с много дълга сребърна запалка. Той леко се усмихваше.

Застанал съвсем близо до прозореца, той ясно се виждаше на светлината на лампата. С разрошена светлоруса коса, мършав врат, с хлътнали гърди и хилави ръце, с леко криви крака и остри колене. Глуха ярост обхвана Том, сякаш го бяха унизили или направили свидетел на нечувана гадост. Ако имаше пушка, щеше да убие този човек. Това недоносче, тази превзета, усмихната, самодоволна мърша, това слабовато, безцветно, космато тяло като на гол охлюв, излагащо се толкова самоуверено на показ. Щеше да бъде, много по-лошо, безкрайно по-лошо, ако Клод и той бяха видели сестра му гола.

Бойлан тръгна по дебелия килим и излезе в коридора, а димът от цигарата се виеше над рамото му.

— Гретхен, горе ли да ти донеса чашата, или ще слезеш долу? — Той се ослуша. Том не можа да чуе отговора. Бойлан кимна, върна се и взе двете чаши. След това, понесъл уискито, излезе от стаята и се качи по стълбите.

— Господи, каква гледка! — каза Клод. — Тялото му е като на пиле. Значи, ако си богат, можеш да приличащ и на Квазимодо от „Парижката света Богородица“, и курветата пак ще търчат при теб.

— Хайде да се махаме оттук — каза Том глухо.

— Защо, по дяволите? — Клод вдигна изненадано очи и светлината, проникваща през дръпнатите завеси, се отрази меко върху очилата му, — Представлението едва сега започва.

Том се пресегна, сграбчи Клод за косата и грубо го изправи на крака.

— Ей, за бога, какво правиш? — простена Клод.