Ъруин Шоу - Богат, беден

— Казах да се махаме оттук. — Том държеше здраво Клод за вратовръзката. — И нито дума за това, което си видял тази вечер.

— Нищо не съм видял — изскимтя Клод. — Какво, дявол да го вземе, съм видял! Една мършава кранта и нещо като стар гумен маркуч между краката й. Заради това ли да мълча?

— Ще мълчиш, и толкоз — каза Том, надвесил лице над Клод. — Само да чуя думица от някого, ще ти хвърля такъв бой, че няма да го забравиш цял живот. Разбра ли?

— Господи, Том — каза Клод укорително, като разтриваше главата си, — нали съм ти приятел.

— Разбра ли? — повтори гневно Том.

— Разбрах, разбрах. Както кажеш. Не виждам защо толкова трябва да се горещиш.

Том го пусна, обърна се и закрачи през поляната, отдалечавайки се от къщата. Мърморейки, Клод тръгна след него.

— Хората разправят, че си луд — каза той, като настигна Том, — а аз им викам, че те не са в ред, но сега започвам да разбирам какво искат да кажат, честна дума. Божичко, колко кибритлия си бил.

Том не отговори. Стигна почти тичешком до къщичката на пазача. Клод изкара мотопеда и Том се метна отзад. Прибраха се в града, без да продумат.

Отмаляла и сънена, Гретхен лежеше в широкото меко легло с ръце под главата, загледана в тавана. В тавана се отразяваше огънят, който Бойлан беше запалил, преди да я разсъблече. Играта на прелъстяване беше подготвена най-внимателно и се осъществяваше безпрепятствено в имението на хълма. Къщата беше усамотена и луксозна, слуги не се виждаха, телефонът не звънеше, нямаше никакво суетене, никакво бързане. Нищо неуместно или непредвидено не можеше да наруши техния вечерен ритуал.

На долния етаж един часовник отмери тихо времето. Десет часът. Сега общата стая в болницата се изпразваше, ранените тръгваха с патерици или в колички към отделенията. Напоследък Гретхен ходеше в болницата само два или три пъти седмично. Животът й беше съсредоточен главно върху леглото, на което лежеше. Дните минаваха в очакване да се озове на него, нощите — в спомените й за него. Сега не можеше да възнагради с вниманието си ранените войници.

Даже когато отвори плика и видя осемте банкноти по сто долара, тя знаеше, че ще се върне в това легло. Ако един от капризите на Бойлан е да я унижава, тя приемаше. По-късно щеше да го накара да си плати за това.

Нито тя, нито Бойлан споменаха за плика на бюрото й. Във вторник, когато излизаше от работа, буикът я чакаше — Бойлан седеше зад волана. Той отвори мълчаливо вратата, тя влезе и колата пое към неговия дом. Любиха се, после отидоха да вечерят в „Селската странноприемница“, върнаха се в къщата му и пак се любиха. Когато я закара в града към полунощ, той я свали две преки преди дома й и тя стигна пеша в къщи.

Теди правеше всичко без грешка. Беше дискретен — за него пазенето на тайна беше въпрос на вкус, а за нея — необходимост. Никой не знаеше нищо за тях. Той предвидливо я заведе в Ню Йорк на лекар, който й постави спирала, за да не се тревожи тя за нищо. При същото пътуване до Ню Йорк й купи обещаната червена рокля. Тя висеше в гардероба му. Един ден щеше да има случай да я облече.

Теди правеше всичко без грешка, но не можеше да събуди у нея дори симпатия, камо ли любов. Тялото му беше слабовато и непривлекателно; само когато облечеше елегантните си дрехи, ставаше по-приятен. Беше човек без пориви, отдаден на собствените си страсти, циник, безделник, неспособен да поддържа приятелство, изоставен от могъщото си семейство в този разпадащ се викториански замък, в който повечето от стаите стояха постоянно затворени. Опустошен човек в пуста къща. Не беше трудно да се разбере защо красивата жена, чиято снимка все още стоеше долу на пианото, го бе напуснала и избягала с друг мъж.

Не беше човек, достоен за обич или за възхищение, но имаше други качества. Отрекъл се от обикновените занимания на мъжете от своята класа — от работата си, от войната, от забавления и приятелство, — той се отдаваше само на едно: отдаваше се на секса с цялата си натрупана енергия и стръв. От нея не изискваше нищо, освен да бъде там, да присъствува като материал, върху който да упражнява умението си. Победата му зависеше от собственото му изпълнение. Беше се отказал да участвува в житейски битки, но проявяваше бойните си качества пред лицето на възглавницата под него. За него победоносните фанфари бяха нейните сладострастни въздишки. От своя страна Гретхен не се интересуваше дали ощастливява Бойлан, или го ощетява. Тя лежеше безучастно под него, даже не обвиваше с ръце безличното му тяло, а само приемаше това, което й се даваше. Той въплъщаваше анонимното, безименно мъжко начало, абстрактното плътско наслаждение, което тя беше очаквала несъзнателно цял живот. Неговото задължение беше да й доставя удоволствия, като държеше отворена вратата към един дворец с вълшебства.