Ъруин Шоу - Богат, беден

Тя не изпитваше даже благодарност.

Осемстотинте долара стояха сгънати сред страниците на нейния том с произведенията на Шекспир, между второ и трето действие на „Както ви се харесва“.

Някъде се чу биенето на часовник и от долния етаж долетя гласът на Бойлан:

— Гретхен, горе ли да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?

— Донеси я горе — извика тя. — Гласът й беше по-плътен, по-гърлен. Тя различаваше нови, нюансирани интонации в него; ако майка й поради собственото си нещастие не беше загубила способността си да долавя такива промени, щеше да разбере от една дума само, че дъщеря й плува щастливо в опасното море, в което тя се бе потопила и удавила.

Бойлан влезе, както си беше гол, с двете чаши в ръце; стаята се осветяваше само от огъня. Гретхен се подпря на възглавницата и пое чашата от ръката му. Той седна на края на леглото и изтърси пепелта от цигарата си в пепелника на нощното шкафче.

Отпиха от уискито. На Гретхен това питие започваше да й се услажда. Той се наведе и я целуна по едната й гърда.

— Искам да видя какъв вкус има с уиски — каза той. — После целуна и другата й гърда. Тя отпи още една глътка.

— Ти не си моя — каза той. — Не си моя. Само в един момент си мисля, че си моя — когато съм в теб и ти си напълно задоволена. През останалото време, даже когато лежиш гола до мен и ръката ми гали тялото ти, ти ми бягаш. Моя ли си?

— Не — каза тя.

— Господи! — възкликна той. — А си само на деветнадесет години. Ами като станеш на тридесет, кой знае каква ще бъдеш.

Тя се усмихна. Тогава той ще бъде забравен. А може би и преди това. Много преди това.

— За какво си мислеше, докато аз приготвях долу уискито? — попита той.

— За разврат — каза тя.

— Защо трябва да говориш така? — Той самият се изразяваше по странно превзет начин, сякаш дълбоко в него бе залегнал страхът от някоя тиранична бавачка, която бърза да измие с големия сапун устата на малкото момченце, изрекло неприлични думи.

— Преди да се запозная с теб, никога не съм говорила така. — Тя отпи голяма глътка уиски.

— Аз не говоря така — каза той.

— Ти си лицемер — отвърна му тя. — Щом мога да правя нещо, трябва и да мога да го наричам с истинското му име.

— Не правиш кой знае какво — каза той, явно засегнат.

— Аз съм бедно, неопитно, провинциално момиченце — каза тя. — И ако любезният мъж в буика не се беше появил един ден, не ме беше напил и не се беше възползувал от това, сигурно щях да живея и да умра като повехнала, сбръчкана, стара мома.

— Хайде де — каза той. — Щеше да отидеш при ония двама негри.

Тя се усмихна многозначително:

— Е, това вече няма как да се разбере, нали?

Бойлан я загледа замислено.

— Не е лошо да се понаучиш на някои неща — каза той. След това угаси цигарата си, сякаш бе взел някакво решение. — Извинявай. — Той се изправи. — Трябва да се обадя по телефона. — Този път си облече халата и слезе долу.

Гретхен седеше, подпряна на възглавниците, и бавно довършваше питието си. Беше му отмъстила. За онзи момент в началото на вечерта, когато му се беше отдала до пълна забрава. Ще му отмъщава всеки път.

Той се върна в стаята и каза:

— Облечи се.

Тя се изненада. Обикновено стояха в къщата до полунощ. Но не каза нищо. Стана от леглото и се облече.

— Ще отиваме ли някъде? — попита тя. — Как трябва да изглеждам?

— Както искаш. — С дрехи той ставаше пак важен и властен — човек, на когото другите се подчиняват. А тя загубваше самочувствието си в своите дрехи. Той я критикуваше за това как се облича — не грубо, но компетентно, самоуверено. Ако не се страхуваше от въпросите на майка си, тя щеше да извади осемстотинте долара, сложени между второ и трето действие на „Както ви се харесва“, и да си купи нови тоалети.

Излязоха от смълчаната къща, качиха се на колата и потеглиха. Тя не зададе повече въпроси. Минаха през Порт Филип и продължиха на юг. Не говореха. Тя не искаше да му доставя удоволствие, като го попита къде отиват. В главата й имаше едно табло, на което мислено отбелязваше точките, които двамата печелеха един срещу друг.

Стигнаха чак в Ню Йорк. Даже и да се върнеха веднага, нямаше да успее да се прибере в къщи преди зори. Майка й сигурна щеше да изпадне в хистерия. Но тя не се възпротиви. Не искаше да показва пред него, че може да се тревожи за такива неща.

Спряха пред тъмна четириетажна сграда на една улица, където всички къщи изглеждаха еднакви. Гретхен бе идвала в Ню Йорк само няколко пъти — два пъти с Бойлан през последните три седмици — и нямаше представа в какъв квартал се намират. Както обикновено Бойлан излезе от колата, за да й отвори вратата. Слязоха по три стъпала към малка циментова площадка зад желязна ограда и Бойлан натисна звънеца. Чакаха дълго. Тя имаше чувството, че отвътре някой ги наблюдава. Вратата се отвори. На прага стоеше едра жена с бяла вечерна рокля и боядисана коса, вдигната в сложна прическа.