Ъруин Шоу - Богат, беден

Двете двойки отидоха да обядват и те останаха сами в бара, докато Бърнард приготвяше второто питие. Сега тя се чувствуваше по-свободно. Денят й се струваше знаменателен. Не знаеше защо точно тази дума й дойде наум, но денят наистина й изглеждаше такъв — ЗНАМЕНАТЕЛЕН. Отсега нататък щеше често да седи в тъмни барове и многобройни възрастни мъже, странно облечени, щяха да я черпят с вкусни напитки.

Бърнард постави питието пред нея.

— Може ли да ви дам един съвет, малка моя? — каза Бойлан. — На ваше място бих пил това по-бавно. Все пак в него има ром.

— Разбира се — каза тя е достойнство. — Просто бях ожадняла от дългото стоене на слънце.

— Разбира се, малка моя — каза той.

„Малка моя.“ За първи път някой я наричаше така. Харесваше й това обръщение, изречено с толкова спокоен, ненатраплив глас. Тя пиеше изискано на малки глътки студеното питие. То беше хубаво като първото. А може би и по-хубаво. Усещаше, че повече няма да се изчервява този ден.

Бойлан поиска листата с менюто. Щяха да поръчат обяда в бара, докато си допиваха питието. Оберкелнерът пристигна с два големи картонени листа и като се поклони леко, каза:

— Радвам се, че пак ви виждам, мистър Бойлан. — Всички се радваха, че виждат мистър Бойлан с излъсканите му обувки.

— Да поръчам ли аз? — попита я Бойлан.

Гретхен знаеше от филмите, че кавалерите често поръчват на дамите си в ресторант, но едно беше да гледаш такава сцена на екрана, а друго да участвуваш сама в нея.

— Да, моля — каза тя.

Точно като по роман, помисли си Гретхен победоносно. Божичко, колко е хубаво това питие.

Мистър Бойлан и оберкелнерът обсъдиха кратко, но сериозно какво да бъде менюто. Оберкелнерът се оттегли с обещанието, че ще ги извика, когато, масата им бъде готова. Мистър Бойлан извади една златна табакера и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Не пушите ли?

— Не, — Тя знаеше, че като не иска да запали, доказва, че мястото й не е в това заведение и че не знае как да се държи при подобна ситуация, но на два или три пъти беше опитвала да запуши и така се разкашля, че чак очите й се зачервиха; оттогава се отказа да прави повече опити. Освен това майка й пушеше денонощно, а Гретхен не искаше по нищо да прилича на майка си.

— Правилно — каза Бойлан и запали цигарата си със златна запалка, която извади от джоба си, а после остави на бара до табакерата с монограм. — Аз не харесвам момичета, които пушат. Пушенето им отнема аромата на младостта.

Само се превзема, помисли си тя. Но сега това не я дразнеше. Той искаше да й направи приятно впечатление. Тя изведнъж усети уханието на парфюма, който си беше сложила в тоалетната на кантората. Разтревожи се, че може би ще му се стори евтин.

— Да ви призная — каза тя, — изненадах се, че знаете името ми.

— Защо?

— Ами защото ми се струва, че съм ви виждала само един-два пъти в завода, и никога не се отбивате в кантората.

— Аз съм ви виждал — каза той. — И се чудех какво ли може едно момиче като вас да прави на такова скучно място, каквото е заводът за тухли за керемиди „Бойлан“.

— Не е чак толкова ужасно — възрази Гретхен.

— Не е ли? Радвам се, че така смятате. Останал съм с впечатлението, че никой от подчинените ми не може да понася завода. Затова реших да не престоявам в него повече от петнадесет минути месечно. Този завод ме подтиска.

Оберкелнерът се появи.

— Готово, сър.

— Оставете си чашата, малка моя — каза Бойлан, като й помогна да стане от стола. — Бърнард ще я донесе.

Те последваха оберкелнера в салона. Осем или десет от масите бяха заети. Един полковник в компанията на млади офицери. Други двойки в спортни костюми. Полираните маси в псевдоколониален стил бяха отрупани с цветя и кристални чаши. Тук няма човек, който да получава по-малко от десет хиляди долара годишно, помисли си тя.

Докато вървяха след келнера към една малка маса до прозореца с изглед към реката, разговорът в салона замря. Тя усети, че младите офицери я гледат. Оправи косата си. Знаеше какви мисли се въртят в главите им. Жалко, че мистър Бойлан не е по-млад.

Оберкелнерът отмести стола й, тя седна и сложи скромно на коленете си меката салфетка за хранене. Бърнард донесе на една табла недопитите им чаши с дайкири и ги постави на масата.

— Благодаря, сър — каза той и се отдалечи.

Оберкелнерът се появи отново с бутилка френско червено вино, а друг келнер поднесе първото ястие. В „Селската странноприемница“ не липсваше работна ръка. Оберкелнерът отля тържествено малко от виното в една огромна дълбока чаша. Бойлан го помириса, опита го, вдигна глава към тавана и примижа, преди да преглътне. После кимна на оберкелнера.