Ъруин Шоу - Богат, беден

В тоалетната се погледна в огледалото и изтри последните остатъци от червило. „Имам широка, красива уста — каза тя на отражението си. — Колко глупава съм била да се червя като стара жена.“

Излезе от тоалетната. Теди я чакаше на входа на бара. Беше платил сметката и си слагаше лявата ръкавица. Когато Гретхен се приближи до него, той я изгледа замислено.

— Ще ти купя една червена рокля — каза той. — Яркочервена, за да подчертава прекрасния цвят на лицето ти и буйната ти черна коса. Когато влезеш някъде, мъжете ще падат на колене.

Тя се засмя — нейният цвят беше червеният. Точно така трябва да говори един мъж.

Хвана го подръка и се запътиха към колата.

Той вдигна гюрука, защото беше захладняло; караше бавно на юг, дясната му ръка, оставена предвидливо без ръкавица, лежеше на седалката върху нейната. Всички прозорци на колата бяха затворени и вътре беше уютно. Усещаше се сладникавият аромат на изпития от тях алкохол, примесен с миризмата на кожа.

— А сега ми кажи — какво в същност правеше на Речното пристанище? — попита я той.

Тя се изсмя.

— Този смях не е невинен — каза Бойлан.

— Причината за отиването ми там не беше невинна — отговори тя.

Известно време той продължи да кара мълчаливо. Пътят беше пуст, дълги ивици сенки и бледа слънчева светлина се редуваха по ограденото с дървета шосе.

— Аз чакам — каза Теди.

Защо не? — помисли си тя. В този благословен следобед всичко можеше да се каже. Двамата не трябва да премълчават нищо. Те са се издигнали над дребнавата лицемерна скромност. Започна да говори, отначало колебливо, после се отпусна, особено когато взе да обяснява какво се бе случило в болницата.

Описа двамата негри — самотни и сакати, единствените чернокожи в отделението, — разказа как Арнълд се държал винаги много сдържано и възпитано и никога не я е наричал с първото й име, както правели другите войници, как четял книгите, които му давала, и изглеждал толкова интелигентен и тъжен, заради раната си и любимата му в Корнуол, която не му писала. След това разказа как една вечер, когато всички спели, той я сварил сама и как разговорът им завършил с предложението на двамата негри и за осемстотинте долара.

— Ако бяха бели, щях да се оплача на полковника — каза тя, — но сега…

Теди, хванал волана, кимна разбиращо, но не каза нищо, а само подкара по-бързо колата по широкото шосе.

— Оттогава не съм ходила в болницата — продължи тя. — Просто не мога. Помолих баща ми да ме пусне в Ню Йорк. Не можех да се примиря, че ще остана в същия град с този човек, който ми каза такива неща. Но баща ми… С него наглава не може да се излезе. А и аз естествено не можех да му кажа истината. Той щеше да отиде в болницата и с голи ръце да убие и двамата. А тази сутрин… просто се оказах в автобуса. Нямах намерение да отивам в онази къща, но исках да разбера дали те са там, дали наистина има мъже, които постъпват така. След като слязох от автобуса, зачаках на шосето. Купих си една кола, пекох се на слънцето… после… Може би щях да повървя малко по пътя. Може би щях да стигна до къщата. Просто да видя. Знаех, че съм в безопасност. Даже и да ме видеха, можех лесно да избягам. Те едва вървят с куците си крака…

Колата намали ход. Докато говореше, тя гледаше обувките му под таблото на колата. Сега вдигна очи и разбра къде се намират. Бензиностанцията. Магазинът. Не се виждаше жива душа.

Колата спря в началото на чакълестия път, който водеше към реката.

— Това беше една игра — каза тя, — глупава, жестока, момичешка игра.

— Лъжеш — каза Бойлан.

— Какво? — попита объркано тя. В колата беше ужасно горещо и задушно.

— Ти ме чу малка моя — отговори Бойлан. — Лъжеш. Не е било никаква игра. Ти си щяла да отидеш там и да легнеш с тях.

— Теди — каза тя, задъхвайки се, — моля те… отвори прозореца. Не мога да дишам.

Бойлан се пресегна и отвори вратата от нейната страна.

— Хайде — каза той. — Тръгвай, малка моя. Те са още там. Приятно прекарване. Сигурен съм, че ще преживееш нещо, за което ще си спомняш цял живот.

— Моля те, Теди… — Чувствуваше се много замаяна, гласът му ту заглъхваше в ушите й, ту отново закънтяваше.

— Не се тревожи за връщането у дома — каза Бойлан. — Аз ще те чакам. Нямам какво да правя. В събота следобед всичките ми приятели са извън града. Тръгвай. Ще ми разкажеш, като се върнеш. Ще ми бъде много интересно.

— Трябва да изляза — каза тя. Главата й сякаш се разпъваше и свиваше и тя чувствуваше, че се задушава. Излезе със залитане от колата и разтърсвана от конвулсии, повърна на пътя.