Ъруин Шоу - Богат, беден

— Много добре, Лорънс — каза той.

— Благодаря, сър — отговори оберкелнерът. С тези благодарности, помисли си Гретхен, сметката ще бъде ужасяваща.

Оберкелнерът наля вино в нейната чаша, после наля и на Бойлан. Бойлан вдигна чашата си и двамата отпиха от виното. То имаше странен тръпчив вкус и беше топло. Гретхен разбра, че постепенно ще се научи да харесва този вкус.

— Надявам се, че обичате сърцевина на палма — каза Бойлан. — Аз свикнах да ям това ядене в Ямайка. Беше преди войната, разбира се.

— Прекрасно е. — На Гретхен й се стори съвършено безвкусно, но й хареса мисълта, че цяла внушителна палма е отсечена само за да й сервират някакъв малък деликатес.

— Като свърши войната — продължи той, подбирайки хапките си, — ще отида да живея там. В Ямайка. По цяла година ще лежа на белия пясък и ще се пека на слънцето. Когато американските войници се върнат в родината си, тук ще стане невъзможно да се живее. В света на, героите едва ли ще има място за Тиодор Бойлан — каза той подигравателно. — Трябва да ми дойдете там на гости.

— Непременно — отговори тя. — Ще прехвръкна с моята заплата от завода за тухли и керемиди „Бойлан“.

Той се засмя.

— Голямата гордост на моето семейство — каза той — е, че от 1887 година плащаме малко на работниците си.

— Семейство? — каза тя. Доколкото знаеше, той беше единственият представител на фамилията Бойлан. На всички беше известно, че живее сам в имението извън града, в голямата къща, заобиколена с каменна ограда. Имаше, разбира се, прислуга.

— Ние сме като една империя — каза той. — Славата ни се носи от Атлантическия до Тихия океан, от покрития с борови гори щат Мейн до наситената с дъх на портокали Калифорния. Освен циментовия завод и завода за тухли и керемиди в Порт Филип има корабостроителници на Бойлан, петролни компании на Бойлан, заводи за тежко машиностроене на Бойлан — нашир и длъж из нашата велика страна; начело на всяко предприятие стои по един Бойлан — брат, вуйчо или братовчед, който доставя военни материали на любимото ни отечество и трупа печалби за себе си. Има даже един генерал-майор Бойлан, който в името на отечеството нанася ловки удари на Службата по снабдяването във Вашингтон. Семейство ли? Само да замирише във въздуха на пари, веднага отнякъде ще дотърчи някой Бойлан.

Тя не беше свикнала човек да говори така пренебрежително за собственото си семейство; смяташе, че роднините трябва да се уважават. На лицето й явно се изписа разочарование.

— Шокирах ви, нали? — каза Бойлан със същата присмехулна усмивка.

— Съвсем не — отговори тя. Мислеше за своето семейство. — Само в семейството може да се разбере доколко хората заслужават да се обичат един друг.

— О, аз не съм чак толкова лош — каза Бойлан. — Моите роднини притежават в излишество една добродетел, която безрезервно ценя.

— Коя е тя?

— Те са богати. Те са мно-о-о-го, мно-о-о-го богати — засмя се той.

— Но все пак — каза тя, надявайки се, че той не е толкова лош, колкото се представя, а иска само да направи впечатление по време на обяда на едно празноглаво момиче, — все пак вие работите. Бойланови са направили много за нашия град…

— Разбира се — отговори той. — Изсмукали са всичката му кръв. И естествено хранят сантиментални чувства към него. Порт Филип е най-незначителното владение на империята, заради което един истински, стопроцентов, предприемчив Бойлан не си струва да си губи времето, но въпреки това те не се отказват от него. Най-нищожната издънка на рода и ваш покорен слуга е упълномощен да живее в скромния провинциален дом, за да може поне веднъж или два пъти в месеца с присъствието си да поддържа живи мита и авторитета на фамилията. Изпълнявам задълженията си с нужното уважение и чакам с нетърпение да замлъкнат оръдията, за да замина за Ямайка.

Той мрази не само семейството си, мислеше тя, мрази себе си.

Живите му, светли очи забелязаха мигновената промяна в изражението й.

— Не съм ви симпатичен — каза той.

— Не е вярно — отговори тя. — Просто сте различен от всички, които познавам.

— В положителен или в отрицателен смисъл?

— Не знам — каза тя.

Той кимна високомерно:

— В такъв случай ще изчакам да ми отговорите. Пийте, защото носят другата бутилка.

Неусетно бяха изпили цялата бутилка вино, а не им бяха сервирали още основното ядене. Оберкелнерът донесе чисти чаши и церемонията по опитването се повтори. Лицето и шията й бяха поруменели от виното. Разговорът в салона бе станал някак неясен и долиташе до ушите й като неспирния, успокояващ ритъм на далечни плискащи се вълни. Изведнъж тя се почувствува съвсем удобно в скъпия, стар ресторант и се засмя високо.