Ъруин Шоу - Богат, беден

Гретхен каза на Том, че знае за боя. И друг път беше чувала за подобни истории. „Отвратителен си“ — скара му се тя. Той само се ухили, доволен от себе си.

Ако Том я беше видял, тя щеше да се върне. Нямаше да посмее да се качи на автобуса пред очите му. Но той не я видя. Беше изцяло зает да хвърля монети в една цепнатина на тротоара.

Тя влезе в автогарата. Погледна часовника. Един без двадесет и пет. Автобусът сигурно е тръгнал преди пет минути и тя, разбира се, няма да се мотае тук близо половин час, за да чака следващия. Но той беше закъснял и още стоеше на спирката. Тя отиде на гишето.

— Един билет до Речното пристанище — каза Гретхен.

Качи се на автобуса и седна отпред близо до шофьора. Вътре имаше много войници, но тъй като беше още рано, не бяха успели да се напият и не й подсвиркваха.

Автобусът потегли. От друсането й се приспа и тя се унесе с отворени очи. Пред погледа й пробягваха дървета, току-що напъпили, и къщи, от време на време се виждаше реката; мярнаха й се и лица на хора. Всичко изглеждаше чисто, красиво и нереално. Войниците зад гърба й запяха „Тялото и душата ми“ и младите им гласове се сляха в песента. Сред пеещите имаше едно момче от Вирджиния и неговият провлечен южняшки глас правеше песента още по-тъжна. Нищо нямаше да й се случи. Никой не знаеше къде е. Нищо не зависеше от нея, не можеше да избира, не искаше да избира, просто седеше отпусната сред изпълнените с копнеж гласове на войниците.

Автобусът спря.

— Речното пристанище, мис — извика шофьорът.

— Благодаря — каза тя и внимателно слезе на шосето. Автобусът потегли. През прозорците войниците й изпратиха въздушни целувки. Тя се усмихна на младежите и им върна целувките. Нямаше вече да ги види. Не я познаваха, тя също не ги познаваше и те не можеха да отгатнат целта на пътуването й. Песента им заглъхваше, те заминаваха на север.

Застана край празното шосе в притихналия под слънцето съботен следобед. Видя една бензиностанция и един магазин. Влезе в магазина и поиска от продавача — белокос старец с чиста, синя, избеляла риза кока-кола. Хареса й цветът на ризата. Ще си купи такава рокля — хубава, чиста, от бледа памучна материя, и ще я облича в летните вечери.

Излезе от магазина и седна отпред на една пейка да си изпие колата. Тя беше ледена и сладка, щипеше гърлото и тръпчивият вкус пареше устните й. Пиеше бавно. Не бързаше. Видя чакълестия път, който се отделяше от главното шосе към реката. Над него пробягваше сянката на малко облаче, като тичащо животно. Наоколо цареше тишина. Дървената пейка, на която седеше, беше топла. Не минаваха никакви коли. Тя изпи колата и остави шишето под пейката. Чуваше как часовникът на ръката й тиктака. Облегна се назад, за да напече лицето си на слънцето.

Няма да отиде в къщата край реката, разбира се. Нека храната изстине, нека виното остане неизпито, нека нейните ухажори чакат напразно. Те не подозират, че тяхната дама е наблизо, започнала тази игра само за да ги дразни. Искаше й се да се засмее, но не посмя да наруши мъртвата тишина.

А колко приятно би било, ако продължи играта още малко. Ако стигне до средата на чакълестия път между редиците млади брези, изправени като бели моливи в сянката на гората. Ако стигне до средата и после се върне в безмълвен смях. Или още по-добре, ако се промъкне в гората, сред сенките, като индианска девойка, стъпваща безшумно по чорапи върху миналогодишни те листа, ако стигне до реката и там, скрита зад дърветата, наблюдава като разузнавач — пратеник на всички девици, как двамата мъже кроят похотливите си планове, как седят на верандата и чакат. И после се измъкне, колосаната й рокля ще се удря в дърветата, по нея ще залепват бодли, но тя ще бъде спасена, след като е била на ръба на опасността, и ще чувствува своята сила.

Тя стана, прекоси шосето и се канеше да навлезе в зашумената чакълеста пътека, когато чу, че от юг бързо приближава кола. Обърна се и спря, сякаш чакаше автобуса за Порт Филип. Не искаше някой да я види как се шмугва в гората. Нали най-важното е всичко да остане в тайна.

Колата фучеше по отсрещната страна на шосето. След малко намали скоростта и спря точно срещу нея; Тя не се обърна, а продължи да гледа натам, откъдето трябваше да се появи автобусът, макар да знаеше, че той ще пристигне чак след половин час.

— Здравейте, мис Джордах. — Един мъжки глас я назова по име.

Тя обърна глава и усети, че бузите й пламнаха. Глупаво беше да се изчервява. Имаше пълно право да стои на шосето. Никой не знаеше за двамата войници негри, които я чакаха с обяда, напитките и осемстотинте долара. В първия миг тя не позна мъжа, който я беше поздравил, седнал зад волана на един открит буик, модел 1939 година. Той й се усмихваше, подпрял облечената си с ръкавица ръка на прозореца на колата. После се сети кой е. Мистър Бойлан. Беше го виждала веднъж или два пъти в завода, който носеше неговото име. Той рядко се появяваше там; беше строен, рус, загорял, гладко избръснат мъж с гъсти руси вежди и силно лъснати обувки.