Джо Хил - Рога

Най-хубави бяха нощите в гремлина с Лий и Мерин заедно. Лий се нагъваше на хармоника отзад — беше любезен по природа и винаги оставяше Мерин да седне отпред при Иг, — а после се изтягаше, отпуснал на челото си ръка с длан нагоре — Оскар Уайлд, излегнат в покруса на своята кушетка. Отиваха в автокино „Рай“, пиеха бира, докато безумци с хокейни маски преследваха полуголи тийнейджъри, които падаха под моторната резачка под съпровода на подвиквания и клаксони. Мерин го наричаше „излизане по двойки“ — Иг с нея, а Лий — с дясната си ръка. За Мерин половината забавление при излизанията с Иг и Лий бяха бъзиците на гърба на Лий, но онази сутрин, когато майката на Лий умря, Мерин отиде първа у тях и го прегръщаше, докато той ридаеше.

За част от секундата през ума на Иг премина мисълта да отиде сега на гости на Лий — някога той беше извадил Иг от дълбокото, можеше и пак да успее. Но после си спомни какво му беше казала Глена преди час, ужасното, сякаш излязло от лош сън нещо, което тя му беше признала, докато нагъваше понички: „Увлякох се и почнах да му духам, направо там, и имаше двама пича, които ни гледаха, и изобщо…“ Иг се мъчеше да почувства онова, което би трябвало да чувства, да ги намрази и двамата, но не можеше да изпита дори и вяло презрение. В момента си имаше други грижи. Те растяха на шибаната му глава.

А и бездруго не беше като Лий да му забива нож в гърба и да отмъква възлюбената му изпод него. Иг не беше влюбен в Глена и не мислеше, че тя е влюбена, или някога е била влюбена в него — докато Лий и Глена имаха общо минало — някога, много, много отдавна, те бяха влюбена двойка.

Все пак, това може би не беше от нещата, които някой би сторил на свой приятел, но пък и Лий и Иг вече не бяха приятели. След убийството на Мерин Лий Турно небрежно, без да проявява открита жестокост, беше отстранил Иг от живота си. В дните непосредствено след като откриха тялото на Мерин Лий на няколко пъти изрази мълчаливо, искрено съчувствие, но нямаше обещания за подкрепа, нито предложения за срещи. По-нататък, в последвалите седмици и месеци, Иг забеляза, че винаги той търси Лий, а не обратното, и че Лий не се презорва особено да поддържа разговора. Лий винаги бе притежавал някаква емоционална отстраненост и бе възможно Иг да не беше схванал веднага, че го бяха зарязали напълно. След време обаче дежурните извинения на Лий за това, че не идва у тях и не се срещат, се натрупаха. Лий можеше и да не разбира от хора, но пък по смятане открай време го биваше. Лий беше помощник на един конгресмен от Ню Хемпшир и не можеше да си позволи да е свързан с главния заподозрян в сексуално убийство. Между тях нямаше караници, нямаше грозни истории. Иг разбра и прие края, без да му се сърди. Лий — клетичкият ранен, прилежен, самотен Лий — имаше бъдеще. Иг нямаше.

Може би заради това, че си мислеше за пясъчния нанос, накрая той паркира край шосето за Ноулс, в основата на моста Олд Феър Роуд. Ако си търсеше място, където да се удави, то не можеше да изнамери по-добро. Пясъчният нанос се простираше на трийсетина метра навътре в течението на реката, преди да се срине в дълбоките, бързи сини води. Той можеше да си напълни джобовете с камъни и да нагази вътре. Можеше и да се качи на моста и да скочи от него — достатъчно беше висок. Да скочи върху скалите, вместо в реката, ако искаше да успее. Само при мисълта за удара той потръпна. Слезе от колата, седна на капака и се заслуша в бръмченето високо над него на камионите, устремени на юг.

Много пъти беше идвал тук. Също като старата леярна на Шосе 17, пясъчният нанос беше цел на хората, твърде млади, че да имат цел. Спомни си друго идване тук, с Мерин, как ги свари дъжд и те се скриха под моста. Тогава учеха в гимназията. Никой от двамата не можеше да шофира и нямаха кола, в която да изтичат. Поделиха си подгизнала кошница с пържени миди, седнали на обраслия с трева чакълен наклон под моста. Толкова беше студено, че от устите им излизаше пара, и той стискаше мокрите ѝ, замръзнали ръце.

Иг намери стар, мръсен вестник отпреди два дни и когато им доскуча да се правят, че го четат, Мерин каза, че трябвало да направят с него нещо вдъхновяващо. Нещо, което ще повдигне духа на всички, които погледнат реката в дъжда, навсякъде. Изтичаха в дъжда горе на хълма да купят от супермаркета свещички за рожден ден, а после се върнаха тичешком обратно. Мерин му показа как се правят лодки от вестник, те запалиха свещите, сложиха ги в лодките и ги пуснаха да плуват една по една в дъжда и в сгъстяващия се сумрак — дълга верига от пламъчета, които ведро плаваха в подгизналия мрак.