Василий Аксьонов - Поколение на зимата

Фрунзе не обичаше да повишава глас (най-много се страхуваше да не се превърне от червен командир и съзнателен революционер в деспот и солдафон от стария режим). Но много изкусно умееше да добавя в гласа си нещо, което моментално караше околните да разберат, че възраженията са излишни. Точно с този глас сутринта заповяда да му донесат в болничната стая пълен комплект дрехи, облече се и незабавно се насочи към Народния комисариат, а оттам — в Кремъл.

В колата не промълви нито дума, дори се стараеше да не гледа и верния Вуйнович. Странни нрави се създаваха сред ръководството. Ако вземем отделни хора, с отдалечаването от горещите години на Гражданската война, тоест с напредването на възрастта, макар още да не бе остаряване, те проявиха не особено привлекателни качества: свадливостта на Зиновиев, зловещата непроницаемост на Сталин, непукизмът на Бухарин, безполезността на Клим, разтакаването на Уншлихт. Знаеш цената на всекиго поотделно, но събрани заедно, те се превръщаха във висше понятие — „волята на партията“. Парадоксът бе, че не можехме без това и Ленин го разбираше, щяхме да се сринем без този мистицизъм.

Мисълта, че днес му се наложи да престъпи „висшето понятие“ и макар да бе в интерес на работата, на самата република, да извърши своеволие, не даваше покой на Фрунзе. Както се казва, глождеше го под лъжичката, а когато ролс-ройсът започна да се поклаща по паважа на Червения площад, дори му се стори, че лекото полюляване отеква в корема му. Докосна с ръкавица челото си.

Курсантите от школата на ВЦИК 14 14 ВЦИК — Общоруски централен изпълнителен комитет. — Бел.пр. , охраняващи правителствените помещения, се изпъваха в положение „мирно“. На лицата им, където по идея не би трябвало да е изписано нищо, се четеше преклонение. Трима легендарни командващи армии, съпровождани от поизостаналите си помощници (по старому адютанти), преминаваха по стълбищата и коридорите на Кремълския дворец — нима това не бе запомнящо се за цял живот събитие? Крачките им бяха уверени и те представляваха идеал за мъжество и млада зрялост. И наистина: най-възрастният, Фрунзе, тогава беше едва на четиридесет, Блюхер — на тридесет и пет, а Тухачевски — на тридесет и две години. Дали на Земята някога бе съществувала друга армия с толкова млад и в същото време натрупал колосален боен опит команден състав?

Последната двойка курсанти, която стоеше на пост в святая светих, отвори вратата. Командващите армии влязоха в заседателната зала — големи прозорци, гипсов таван, кристален полилей, огромна овална маса. Някои от участниците в заседанието още се разхождаха по пружиниращия бухарски килим, като си разменяха шеги, други вече седяха зад масата, задълбочили се в документи. Всички, както се казва, бяха мъже в разцвета на силите си — ако някой беше подкарал петдесетака, не бе отдавна, всички бяха в добро настроение: републиката се развиваше много добре. Облечени с делови качествени костюми — сако, панталон и жилетка, или с полувоенна партийна униформа (военна куртка с големи джобове, брич и ботуши), те се обръщаха един към друг в духа на отдавна установилото се в партията грубовато, но някак обичливо и меко — иронично другарство.

Страничният внимателен наблюдател — като мярналия се в нашия пролог професор Устрялов, може би щеше да забележи започващото разслоение и появата на нещо, впоследствие наречено „партийна етика“, според която някой някого можеше да нарече „Николай“ или „Григорий“, а друг бе длъжен да подчертае разстоянието между него и всемогъщия лидер, използвайки презиме или дори официалното „другарю еди-кой си“, но засега сме изкушени да подчертаем, че всички бяха на „ти“ и си бяха свои.

„Сменящите жалоните“ — а те както всички руски интелигенти обичаха да натъкмяват фактите към предварително съчинени теории, явно ще се постараят да открият в тази група вождове белези на любимата си „аура на властта“ и вероятно лесно щяха да ги открият в дреболии като известно натрупване на телесна маса, качествени дрехи и непринудени движения, запечатана държавност в бръчките на лицата. Ние пък от своя страна можем да отнесем всичките тези белези и към други причини, не толкова метафизични, а по повод бръчките бихме поставили въпроса така, макар и не без потръпване: дали по тях не е плъзнала проказата на неотдавнашните неограничени насилие и жестокост?

Когато военните влязоха в залата, всички се обърнаха към тях. „Как, Михаиле, ти ли си?! Ама че изненада!“ — с евтина театралност възкликна Ворошилов, въпреки че всички отдавна знаеха, че Фрунзе е излязъл от болницата и се е насочил към Кремъл. Няколко души се спогледаха. Фалшивият възглас на Клим сякаш бе подчертал странната и до известна степен като че ли непоправима двусмисленост, трупаща се около народния комисар по военните и морските дела. Председателят на Съвета на народните комисари Риков предложи всички да заемат местата си. Настанявайки се, членовете на Политбюро и поканените продължаваха да си разменят реплики и да надничат в документите, като се мъчеха да подчертаят, че основното им внимание не е приковано към Фрунзе, тоест не лично към него, не като към болен човек. Онези, които стиснаха ръката му на влизане, се мъчеха да не обръщат внимание, че тя е силна както винаги, но и твърде влажна, а случайно докосналите с поглед лицето на командващия армия прогонваха мисълта, че търсят в него признаци на исхемия.