Чингиз Айтматов - Голгота

Всички освен Авдий бяха отчаяни алкохолици или както още сами се наричаха, професионални пиячи. И в това отношение Кепа едва ли можеше да се причисли към тях — колкото и да е, трябваше да пази шофьорската си книжка, иначе лошо щеше да си изпати от жена си, но онази нощ в Моюнкумите и той здравата се натряска, не остана по-назад от другите, и отново трън в очите се оказа Авдий-Авдюха — какво толкоз се превзема, нали е скитник, можеше да пийне, ама на, заинати се, което още повече разпали омразата на Обера.

Обера — така за по-кратко бе наредил да се обръщат към него подчинените му участници в хайката, вероятно имайки предвид, че тази дума означава старши — беше по-рано наистина старши лейтенант в дисциплинарна рота. При разжалването му разни доброжелатели се бяха тюхкали, сиреч изгоря човекът заради старание в службата, а и той мислеше така, засегнат дълбоко в себе си от несправедливостта на началството, макар че предпочиташе да не споменава истинската причина за изгонването си от армията. Пък и нямаше защо, минала история. Фамилното му име беше Прангов, може би първоначално Франгов, ала никой не се вълнуваше от това — Обера си е обер в пълния смисъл на думата.

Втори по значение в тази хунта — а те единодушно нарекоха групата си хунта, само дето Хамлет-Галкин, бивш артист от областния драматичен театър, слабо беше възразил: „По дяволите тия хунти, момчета, не ги обичам аз. Нали отиваме на сафари, да се наречем сафари!“ — ала никой не бе подкрепил неговото предложение, вероятно почти неизвестното „сафари“ отстъпваше пред енергичната „хунта“ — та втори по значение в хунтата стана Мишаша, пълният му прякор беше Мишка Шамара, негодник, би трябвало да се каже, свиреп като бик, който можеше да види сметката дори на Обера. Навикът на Мишаша да повтаря за щяло и нещяло „мамка му мръсна“ беше за него нещо като вдишване и издишване. Именно той даде идеята да хвърлят Авдий в каросерията, а другите побързаха да го послушат.

Най-скромно място в хунтата заемаше артистът Хамлет-Галкин, пропаднал алкохолик, преждевременно напуснал сцената, който преживяваше от случайни доходи, а сега беше налетял на такава аванта — мяташ в камиона някакви си там антилопи ли, сайгаци ли, не е важно, и вземаш толкоз, колкото инак за цял месец не можеш да избичиш, на всичкото отгоре имаш и премия от Обера, макар за сметка на удръжките от общата печалба — каса водка за тайфата. И накрая най-сговорчивият и безобидният сред тях — местният момък от съседните моюнкумски околности, Узюкбай или просто — Аборигена. Най-ценното у Аборигена-Узюкбай беше, че той нямаше никакво честолюбие, каквото и да му кажеш, с всичко се съгласяваше и за бутилка водка бе готов да иде ако ще и на Северния полюс. Неговата история беше кратка. По-рано работел като тракторист, но взел, че се пропил, зарязал една нощ трактора на шосето, блъснала се в него минаваща кола и загинал човек. Узюкбай лежал в затвора две години, междувременно го напуснала жена му заедно с децата и той останал в града като непредвидена работна сила, наемал се като товарач по продоволствените магазини, пиел по входовете, където всъщност го бе открил Обера, и Узюкбай го последвал без много да му мисли, пък и нямаше за какво да се замисля… Обера-Прангов притежаваше социално ориентиран нюх, това наистина не можеше да му се отрече…

Ето как се бяха събрали те начело с Обера и като участници в хайката се озоваха в Моюнкумската савана…

Ако трябва да говорим за съдбата и човешкия живот, за най-различни житейски обстоятелства, предопределящи събитията, Бог е свидетел, че Обера-Прангов нямаше да има никакви грижи с Авдий, стига този неосъществен семинарист да бе успял навремето да завърши и да бъде ръкоположен в съответен сан. Впрочем бившите колеги на Авдий от семинарията, някога лекомислени като всички ученици, но вече избрали пътя си в живота, се оказаха много по-устойчиви, а най-важното — по-благоразумни от сина на покойния дякон и след завършването на духовното си образование успешно се изкачваха по стъпалата на църковната йерархия. Ако и Авдий беше сред тях — а отначало той минаваше за един от най-надарените младежи, любимци на отците богослови, Обера-Прангов едва ли щеше да го срещне, дори само затова, че искрено смяташе поповете за недоразумение на времето и никога през живота си не бе прекрачвал прага на църквата дори от любопитство.

Де да беше така… Пък и кой можеше да предположи как ще се развият нещата. Ако човек знае предварително… А и кой ще ти иска да запълваш анкетен лист, когато се събират хора за еднократна работа да изкарат по някоя пара. Все едно да идеш на бригада за картофи. Само че тук вместо картофи трябваше да се събират убити животни… Ако Обера-Прангов знаеше, че Авдий — скитникът, когото срещна на гарата — е откачен, ненормален, нямаше сега да си блъска главата сред моюнкумските пясъци какво да прави, къде да го дене, как, без да си навлече беля, да се отърве от тоя дивак, който едва не провали всичко, замислено от него с такова старание и надежда да реабилитира миналото си. Кой можеше да предположи, че по такъв странен и невероятен, при това глупав начин всичко ще се върже в неразплитаем възел? От тези мисли Обера-Прангов изпитваше силно желание да се напие, както му се вика, здравата да се натряска, а той беше спец в тая работа — половин чаша на екс, след нея още половин и още, да се зашемети, да се настрои така, че да изчезнат всякакви задръжки, изцяло да си замъгли съзнанието… и тогава да види сметката на някого… Но и да пие, се плашеше, знаеше колко зле ще се чувствува след това…