Чингиз Айтматов - Голгота

А избиването продължаваше. Стрелците се врязаха в масата от съсипани, изнемогващи животни, покосяваха ги надясно и наляво и всяваха с това още по-голяма паника и отчаяние. Страхът доби такава апокалиптична сила, че оглушена от стрелбата, вълчицата Акбара имаше усещане, че целият свят е глух и онемял, че всичко наоколо е хаос, че чак и слънцето, беззвучно светещо отгоре, е подгонено заедно с тях в тази бясна хайка, че и то препуска и търси спасение, че дори хеликоптерите, изведнъж онемели, вече без грохот и свистене беззвучно кръжат над пропадащата в бездна степ като гигантски мълчаливи ястреби… Беззвучно стреляха от коляно или от бордовете на джиповете убийците автоматчици, беззвучно се носеха, отскачайки от земята, всъдеходните автомобили, беззвучно препускаха обезумелите сайгаци и беззвучно падаха под шибащите ги куршуми, обливайки се в кръв… И изведнъж в това апокалиптично безмълвие пред вълчицата Акбара изникна лицето на човека. Появи се толкова отблизо и така страшно, с такава яснота, че тя се ужаси и едва не попадна под колелата. Защото джипът се носеше редом, почти непосредствено до нея. А човекът седеше отпред, наведен до пояс от колата. Беше с ветрозащитни очила, имаше тъмно, зачервено и обрулено от вятъра лице, до черната си уста държеше микрофон и подрусван от движението, крещеше нещо по цялата степ, но думите му не се чуваха. Вероятно той командуваше хайката и ако в този момент вълчицата бе в състояние да чува шумове и гласове, и ако разбираше човешката реч, би чула, че той крещеше по радиото: „Стреляйте по краищата! Бийте по краищата! Недейте в средата, ще ги изпотъпчат, дявол да го вземе!“ Опасяваше се, че труповете на убитите сайгаци ще бъдат смазани от бягащата маса…

Неочаквано човекът с микрофона забеляза, че наблизо, досам колата, сред спасяващите се с бягство антилопи препуска вълк, а след него още няколко вълци. Трепна, изкрещя нещо дрезгаво и злорадо, захвърли микрофона и извади пушка, пое я в едната си ръка, а с другата я презареди. Акбара нищо не можеше да направи, тя не разбираше, че човекът с очилата се прицелва в нея, а и дори да разбираше, пак нищо не би успяла да предприеме — притисната от хайката, тя не бе в състояние нито да свърне, нито да спре, а човекът продължаваше да се цели и това я спаси. Изведнъж нещо рязко я препъна и тя се преметна, но тутакси отново скочи на крака, за да не бъде стъпкана, и в същия миг видя как високо във въздуха се преобърна прострелян Едроглавия, най-якият от трите й първородни чеда, как, обливайки се в кръв, бавно се свлече на земята и като полегна бавно на хълбок, се изпъна, зарита с лапи, може би издаде вик на болка, може би предсмъртен вопъл, но тя не чу, а човекът с очилата тържествуващо размаха пушката над главата си, и вече в следващия миг, когато прескочи безжизненото тяло на Едроглавия, в съзнанието й отново нахлуха звуците от реалния свят — гласовете, шумът от гонитбата, нестихващият трясък на стрелбата, пронизителните сирени на колите, крясъците на хората, хъркането на агонизиращите животни, бученето на хеликоптерите в небето… Много сайгаци падаха изтощени и оставаха да лежат, биеха с копита, без да имат сили да се вдигнат, задушаваха се от умора и разрив на сърцето. Събирачите на трупове ги колеха на място, с един замах забиваха ножа в гърлото им и като разлюляваха за крака полуживата, потръпваща в конвулсии жертва, я хвърляха в каросерията. Страшно беше да се гледат тези хора, от главата до краката облети в кръв…

Ако от небесните висини нечие всевиждащо око наблюдаваше света, сигурно би видяло как протече хайката и в какво се превърна тя за Моюнкумската савана, но може би и на него не бе съдено да знае какво щеше да последва, какво още се замисля…

Хайката в Моюнкумите завърши чак привечер, когато всички — и преследвани, и преследвачи — грохнаха от изтощение и в степта започна да се мръква. Предвиждаше се на другия ден хеликоптерите, заредени в базата с гориво, да дойдат от сутринта и хайката да се поднови; предвиждаше се да има работа за още три-четири дни, съдейки по данните от предварителното въздушно разузнаване, че в западната, най-песъчлива част на Моюнкумските степи се намират още много неподгонени сайгачи стада, официално наречени „скрити резерви“ на този край. А щом като съществуваха скрити резерви, оттук неминуемо произтичаше необходимостта в най-скоро време тези резерви да се въведат в плановия оборот за интересите на областта. Такава беше чисто официалната мотивировка на моюнкумския „поход“. Но както е известно, зад различните заключения винаги се крият едни или други житейски обстоятелства, които определят хода на историята. А обстоятелствата в крайна сметка са от хората, с техните подбуди и страсти, пороци и добродетели, с непредсказуемите им колебания и противоречия. В такъв смисъл и моюнкумската трагедия не беше изключение. Онази нощ в саваната имаше хора — волни или неволни участници в това злодеяние.